Анита Ангелова разговаря с режисьора Съни Сънински за спектакъла „Последната нощ на Сократ“ от Стефан Цанев, Театър 199, част от основната програма на фестивала. 

„Последната нощ на Сократ“ е текст със силен философски заряд, който поставя въпроси за свободата, демокрацията, истината и отговорността на мислещия човек. Пиесата се представя за първи път през 1986 г. Какво ви мотивира да се върнете  днес към нея?

Причината е, че текстът на Стефан Цанев звучи тревожно актуално. Живеем във време на войни, разделения, кризи на доверието и все по-често поставяне под съмнение на самите принципи на демокрацията. Пиесата задава един фундаментален въпрос: дали мнозинството винаги е носител на истината. Именно това е съдбата на Сократ – човек, който се оказва осъден не от тиранин, а от демократично общество. Тази болезнена тема е изключително важна и днес, когато обществените настроения често определят кое е добро и кое е зло, кое е истина и кое е лъжа. Моментът, в който мнозинството започне да се възприема като източник на истина, това вече се превръща в опасност и за самата демокрация. Тогава и Сократ става не античен герой, а наш съвременник. Затова смятам, че разговорът за него не е разговор за миналото, а за настоящето.

През постановката текстът на Стефан Цанев съществува едновременно между античността, времето на своето написване и нашето настояще. Как изградихте сценичен език, който да подчертае това неконкретизиране на времето и да превърне Сократ в съвременен събеседник на публиката?

Стремях се да избегна всяка буквална историческа реконструкция. За мен беше важно зрителят да не гледа древна история, а разговор за собствения си живот. Затова и сценичната среда е условна. В центъра стои решетка – образ на мнозинството. Тя няма конкретна политическа принадлежност и може да съществува във всяка епоха. Това е онази невидима обществена сила, която често определя посоката на света. В зависимост от това накъде „повее вятърът“, същото мнозинство може да обяви доброто за зло и злото за добро. Именно в този сблъсък между личната истина и общественото мнение Сократ става наш съвременник.

За ролите на Сократ, Пазача и Ксантипа сте избрали Ивайло Христов, Атанас Атанасов и Ирини Жамбонас – актьори с изключително силно присъствие и дълга сценична биография. Какво беше определящо при този избор и как техните индивидуални творчески личности допринесоха за прочита на пиесата?

Изборът не беше случаен. За ролята на Сократ търсех актьор, който едновременно носи човешка топлота, чувство за хумор и житейска мъдрост. Ивайло Христов притежава точно тази рядка комбинация. Той има силна комедийна природа, но зад нея стои дълбока философия за живота, натрупана през годините. Атанас Атанасов е неговият естествен партньор на сцената – между тях има изградено доверие и актьорски диалог, който не може да бъде изигран, а само изживян. Ирини Жамбонас носи различна енергия – емоционална, човешка и земна. Заедно тримата изграждат не просто персонажи, а различни гледни точки към истината.

В спектакъла могат да се открият препратки към емблематичната постановка на „В очакване на Годо“ на режисьора Леон Даниел, в която Ивайло Христов и Атанас Атанасов също участват. Търсена и съзнателна ли е тази асоциация и доколко виждате връзка между абсурда при Бекет и философския абсурд на света, в който живее Сократ?

Да, тя е напълно съзнателна. За мен срещата между Ивайло Христов и Атанас Атанасов неизбежно носи спомена за легендарния спектакъл на Леон Даниел. Но тук препратката не е само театрална. И при Бекет, и при Стефан Цанев героите се намират в пространство на очакване, съмнение и философски абсурд. Разликата е, че при Сократ въпросът не е кого чакаме, а дали сме способни да защитим истината, когато останем сами срещу всички. В този смисъл абсурдът на Бекет и съдбата на Сократ се срещат в един и същ човешки страх – че обществото може да загуби способността си да разпознава истината.

Макар Ксантипа да се появява за кратко на сцената, нейният глас внася различен поглед към философския и политическия разговор, воден от мъжките персонажи. До каква степен я виждате като контрапункт на света на Сократ и като носител на една различна истина за човека и обществото?

Ксантипа е изключително важна фигура. Тя представлява реалния живот – семейството, любовта, болката, ежедневието. Всъщност тя е реалността, ежедневието поставено срещу философията и словоблудството.  Докато Сократ мисли за принципите, тя мисли за човека и практичните решения на живота. Тя не влиза в спора за философските системи, а задава много по-прост и много по-труден въпрос – каква е цената на истината за тези, които остават след нас. В този смисъл тя не е противоположност на Сократ, а неговото човешко огледало.

Във вашата интерпретация въпросът „Кой всъщност е свободен?“ се оказва по-важен от самото осъждане на Сократ. Беше ли именно темата за вътрешната свобода водеща при изграждането на спектакъла?

Да, защото за мен истинската тема на пиесата не е смъртта на Сократ, а неговата свобода. Той е в затвора, осъден на смърт, и въпреки това остава по-свободен от своите съдници. Това е огромният парадокс на произведението. Днес често говорим за свободата като право на избор, но много рядко говорим за свободата да отстояваш истината си независимо от натиска на мнозинството. Именно това е урокът на Сократ. Човек е свободен не когато е съгласен с всички, а когато има смелостта да остане верен на собствената си съвест.

Гледайте „Последната нощ на Сократ“ на 2 юни от 18:00 ч. и от 20:30 ч., Драматичен театър – Сцена Филиал.