Спектакълът „Малката Англия“ на Народния театър „Иван Вазов“ открива на 1 юни 34-ия Международен театрален фестивал „Варненско лято“. Жаклин Добрева ви среща с режисьорката Диана Добрева и драматурга Александър Секулов, които разказват за процеса и идеите зад забележителната постановка по едноименния роман на Йоана Каристиани. 

„Малката Англия“ е първата сценична адаптация на романа на Йоана Каристиани. Какво ви накара да разпознаете в този текст материал за сцена, а не просто силна литературна история?

Диана Добрева: Когато се драматизира роман, това винаги е дълъг и доста сложен процес, който отнема поне година подготовка. Драматизацията в спектаклите ни с Александър Секулов не е просто преразказ на романа, а извеждане на същината на историята и търсене на ключ, на сценичен ракурс към темата. Извлича се есенцията, след което тя се разширява през нашия поглед; дописват се сцени, които не изменят оригинала, а само го обогатяват чрез ситуации и персонажи, които още по-силно акцентират върху основния замисъл на романа.

Извън предварителната подготовка такъв тип драматизация се развива, претърпява много промени и се оформя като краен резултат в процеса на репетициите. Не можеш предварително да бъдеш сигурен, че ще успееш да преведеш всичко на сценичен език. В този смисъл в повечето случаи това е риск, който поемаш заради вдъхновението, вълнението и важността на темата, които са те запленили в един литературен материал.

В „Малката Англия“ това, което ме плени, е потресаващият жест на неотменимата любов. Да съществуваш в нея дори когато си се отказал от живота, но още не си прекрачил в смъртта – една история от началото на Втората световна война, която има мощта и катарзиса на древногръцка трагедия.

Александър Секулов: От десетте години съвместна работа с Диана Добрева мога да кажа, че изборът на белетристичен материал, от който да се създаде сценичен свят, абсолютно винаги е свързан с крайно неясни понятия като „порив“, „страст“, „изкушение“. Понятия, все свързани с метафизиката. Тези избори първо са дело на сърцето, а после на логиката. И колкото повече са на сърцето, толкова по-трудни са за реализация. Защото последното, което нашите спектакли правят, е да се движат по разказа на книгата.

Що се отнася до „Малката Англия“, през цялото време, докато избирахме текста и по време на целия процес, моето лично усещане бе за непреодолима и светла тъга по светлината на Егея. Тъга, която ме стиска за гърлото всеки път, когато се изправя на брега на това море. Толкова безутешна тъга от красотата открихме и в любовната история в „Малката Англия“. И дори след приключване на работния процес, тя все още ме държи за гърлото.

Историята поставя в центъра една майка, две сестри, двама мъже и една тайна – но зад интимната драма стои цял свят на правила, мълчания и наследени повели. Какво ви беше най-важно да извадите от тази семейна история – любовната трагедия или механизмите на общността, които правят любовта невъзможна?

Александър Секулов: През цялото време на работа по спектакъла ме държеше чувството за изкупление. Сякаш съм се изправил пред огледало, в което трябва да видя собствения си малък, предаден, неживян по канона на светата любов живот. Сякаш през съдбата на това крехко момиче се учех наново какво е прошка, какво е смирение, как се служи на такава любов.

И все повече започвам да мисля, че всеки спектакъл идва в живота ми, за да науча нещо важно. И винаги идва в момент, когато ти е жизнено необходимо да се спасиш самият ти. И сега, ако трябва с едно изречение да Ви отговоря, то е, че спектакълът „Малката Англия“ за мен лично беше път към това да проумея с всички сетива, че любовта е единственото спасение, единственото безсмъртие. И ако това го имаш в живота си, всичко друго – общество, войни, кризи и катаклизми – се преодолява по-лесно.

Музиката, танцът и празничността в началото на спектакъла постепенно се сблъскват със загубата, войната и смъртта. Как изграждахте този преход от жизненост към трагично прозрение?

Диана Добрева: Мисля, че голямото постижение на спектакъла е, че дори в моментите на почти митологична трагика, той не изоставя желанието и удивителния стремеж на човека да празнува живота. Дори в нозете на смъртта човекът танцува. В спектакъла смехът, танцът и песента следват обречеността на едно човешко сърце и с това само засилват неотменимата трагика на тази история.

В спектакъла женските образи имат особено силно присъствие. Как гледате на женската общност в „Малката Англия“ и каква роля има тя в историята?  

Диана Добрева: Тази история се развива на остров. Островът е отделено, откъснато място, заобиколено отвсякъде с вода. Не можеш просто да тръгнеш нанякъде, да избягаш – малко или много си в някакъв капан, светът за теб е доста по-затворен. Там времето е друго. Или както казва Предраг Матвеевич в своя „Средиземноморски молитвеник“, като че ли островитяните имат повече време за чакане от останалите – чакането е може би белег на тяхното време. Жените в „Малката Англия“ са тези, които чакат, и ние през тях проследяваме цялата история, цялото минаващо време – с всичките му катаклизми, любови, войни, желания и страсти; с цялата самота, тъга и в същото време борбеност, радост и лудост.

 Във вашите спектакли често се усеща стремежът да бъде създаден цялостен сценичен свят – с мащабна визуалност, силна музикална среда, ритуалност и мощно актьорско присъствие. Какво ви привлича към този тип театър и как днес разбирате задачата на режисьора?

Диана Добрева: За мен създаването на един спектакъл означава да сътвориш цял един свят – нов, истински, дишащ, жив, тотален свят. Това означава да впрегнеш всички елементи, които сцената позволява, като държиш човека в центъра. Такъв тип спектакъл изисква пълно потъване. Не можеш спокойно и рационално да отметнеш репетиция. Изисква се извънреден режим на горене по време на целия репетиционен период. Не можеш да бъдеш аранжор, който умело е спретнал и съединил сценки, или есеист, който ще направи анализ на текста – най-вероятно хубав анализ — а после на сцената всичко да е мъртво.

Аз не мога да разделям театъра на типове. Когато говорим за театър, аз разбирам единствено и само изкуство – високо катарзисно изкуство. Това за мен е същинският театър.