Ростислав Георгиев е от най-ярките млади български режисьори. Той завършва в НАТФИЗ режисура при проф. Маргарита Младенова и още с ранните си постановки прави сериозна заявка. През 2022 г. печели Националния конкурс за млад театрален режисьор „Слави Шкаров“, а през 2025 г. получава наградата „Аскеер“ в категория „Изгряваща звезда“ за режисурата на представленията „БИФЕМ“ от Л. Петрушевска и „Женитба“ от Н. В. Гогол. Благовест Асенов разговаря с него за първата му постановка на сцената на Драматичен театър „Сава Огнянов“ във Варна върху пиесата „Добрият човек от Сечуан“ от Бертолт Брехт, част от паралелната програма на фестивала. 

Директно на въпроса – защо Бертолт Брехт днес? С какво той е актуален, особено за българската сцена?

Аз мисля, че автори като Брехт засягат универсални, общочовешки теми, които винаги са актуални и не са обвързани с конкретна епоха или идеология. И въпреки това смятам, че могат да бъдат открити аналогии между контекста, в който е писана пиесата, и днешния ден. Те конкретизират и уплътняват живота, който искаме да изградим на сцената. Брехт започва да пише „Добрият човек от Сечуан“ в началото на Втората световна война и я завършва в разгара ѝ. Той полага действието в свят, обхванат от криза на хуманността. Сигурно преди няколко години бихме гледали на това по-абстрактно и чисто теоретично, но с днешна дата можем на свой гръб да изпитаме последиците от подобни сътресения в глобален мащаб. Може на локално ниво да не сме в епицентъра на военен конфликт, но водещите се на няколко различни фронта такива пряко ни оказват влияние. Едно от тях е икономическото. Това рязко измества приоритетите на хората и ценностната им йерархия. В пиесата „Добрият човек от Сечуан“ заварваме именно един такъв свят, в който битовото, физическото оцеляване е основна грижа. Като че ли всички духовни постижения на човечеството са заличени и властва законът на джунглата – по-силният изяжда по-слабия. Повсеместният хаос до такава степен блокира възможността човек рационално да погледне проблемите си и да потърси тяхното решение, че той е склонен да абдикира от тази отговорност и да очаква някой друг да ги реши. Което е предпоставка за търсенето на „отговорно лице“ или „спасител“ – т. е. доброволно да предаде свободата си да мисли, действа и решава (ценности от духовен порядък) в замяна на материалните блага, нужни за физическото му оцеляване. Мисля, че днес това е актуално и в локален, и в глобален мащаб.

Какво ви привлече в „Добрият човек от Сечуан“ като пиеса?

В нашето представление се опитваме всичко да бъде проявено и проследено през действието. Много сме се пазили от обобщения и констатации. Стремихме се да изследваме как се променя човекът, имащ добри намерения, при сблъсъка си със свят, който не изповядва същите нравствени ценности. Къде са точките на пречупване? В какви ситуации необходимостта от оцеляване измества идеалите? До колко човек има избор в определени екзистенциални ситуации?

Пред какви предизвикателства бяхте изправени при реализацията на подобен материал? 

Като започнем от изготвянето на драматургичната адаптация и минем през постигането ѝ като автентичен живот на сцена. Мога да кажа, че този репетиционен процес беше най-голямото предизвикателство, пред което съм се изправял в режисьорската си практика досега. Брехтовите пиеси са сложно структурирани – местата на действие се сменят непрестанно, сюжетът не протича праволинейно, присъстват интермедии между сцените, някои от тях са песни; взаимоотношенията актьор-персонаж са особени и са предмет на цяла актьорска методология и т.н. Всичко това предполага предварителна работа за създаване на закони на функциониране в света на представлението. Това по принцип важи за всяка драматургия, но ако при една по-елементарно структурирана пиеса липсата на такива закони може да се прикрие, то при Брехт това би значело провал.

Как този спектакъл се позиционира в досегашното ви режисьорско портфолио, което включва постановки по автори като Даниил Хармс, Георг Бюхнер, Людмила Петрушевска и Мария Вирхов? Намирате ли го за естествено продължение на Вашите сценични търсения, или по-скоро за естетически завой към по-непознати територии?

Смятам, че е естествено продължение на естетическите ми търсения. Най-осъзнато те започнаха да се оформят при работата ми върху Хармс в „За явленията и съществуванията“ (Театрална работилница „Сфумато“), където за пръв път изградих своя драматургия на колажен принцип, без линеен сюжет. Във „Вирхова приказка“ (Театрална работилница „Сфумато“) също. И в двете представления има песни и музикант на живо. Бюхнер пък е част от немската театрална традиция и в определени аспекти може да се каже, че е предтеча на Брехт. Дори в „БИФЕМ“ от Людмила Петрушевска (Драматичен театър – Русе), където би могло да се предположи, че естетическият ключ е психологически, ние „свалихме“ четвъртата стена, защото в пиесата има такава предпоставка – две жени са подложени на наблюдение през цялото време и имат съзнанието за това, съзнание за публика. Във всичко изброено съм търсил активния и пряк контакт между сцена и зрителна зала.

Споменавайки музиканта на сцената, човек може да проследи плътната ви колаборация с младия композитор Явор Намлиев в повечето Ваши постановки. Музикалното оформление на живо за спектаклите ви в Театрална работилница „Сфумато“ е именно негово дело, а сега отново ви виждаме в тандем за „Добрият човек от Сечуан“. Кажете повече за пътя и развитието на това сътрудничество.

Още като ми хрумна идеята за колаж по текстове на Хармс, бях сигурен, че спектакълът трябва да бъде споен от музика на живо. Тук присъствието на музиканта е драматургически много важно. Той е своеобразен гид, водач на актьорите в света на спектакъла. Във „Вирхова приказка“ развихме ролята му, като добавихме две песни за него. След тези две представления продължихме сътрудничеството си в „Леонс и Лена“ (Драматичен театър – Враца) от Бюхнер и в „Добрият човек от Сечуан“, като се стремяхме музиката да има драматургична функция, а не просто да бъде фон или да създава определено настроение. В някои случаи тя се явява като контрапункт или коментар на случващото се на сцената, в други като самостоятелно действащо лице – глас, който изпреварва събитията или става причина за тяхното случване.

„Добрият човек от Сечуан“ е първата ви работа с трупата на Варненския драматичен театър. Как се чувствате на негова сцена? 

Силно съм вдъхновен от работата си с трупата. Тази пиеса е огромна като мащаб, има много персонажи и е нужна сработена трупа, която да участва активно и ангажирано в творческия процес. Респектиран съм от професионализма и отдадеността на актьорите и съм благодарен за доверието.

Гледайте „Добрият човек от Сечуан“ на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ на 1 юни от 17:00 ч., Основна сцена.