Юнчхол Ким е професор в Школата по драма към Корейския национален университет по изкуствата и почетен президент на Международната асоциация на театралните критици (IATC). Той беше гост на програмата „Шоукейс“ на Международния театрален фестивал „Варненско лято“, а в края на събитието сподели своите впечатления пред Анита Ангелова.
Г-н Ким, това не е първото Ви гостуване на театралния фестивал „Варненско лято“. Какво Ви кара да се връщате на него?
Преди 15 години бях поканен на фестивала от неговия директор Николай Йорданов. Тогава ми беше трудно да приема поканата, но Николай беше толкова искрен и убедителен, че не можех да откажа. След като пристигнах, веднага бях запленен – от града, от фестивалната програма и от работата на екипа. Добри спектакли, красива природа и топли хора – това са трите неща, които ме карат да се връщам във Варна всеки път, когато мога. Мисля, че това е седмото ми посещение тук. Много харесвам Варна.
Какви са впечатленията Ви от тазгодишната програма на фестивала?
Тази година съм искрено впечатлен от развитието на българския театър. В сравнение с преди, сега театралните творци ми изглеждат много по-уверени и съзнателни в работата си. Спомням си, че когато за първи път дойдох на фестивала като президент на IATC, често ме питаха какво мисля за българския театър. По онова време пътувах доста често из Европа и, ако мога да бъда напълно откровен, българските театрални творци ми се струваха по-срамежливи – не говореха свободно за това, което правят, и защо го правят. Сега мнението ми е съвършено различно. За пръв път срещнах много български творци, които не само са компетентни, но и дълбоко убедени в това, което правят. И това е прекрасно.
Много ми хареса спектакълът „Майка Кураж и нейните деца“. Албена Павлова като Майка Кураж беше изключителна, а режисурата – добре обмислена. На някои колеги голямото желязно колело на каруцата им се беше сторило неуместно, но според мен то е силна съвременна интерпретация. Желязното колело говори за днешното механизирано, технологично ориентирано общество. То не е дървено, а огромно и метално. Нещата, които Майка Кураж пренася, са подредени на сцената почти като в съвременен склад. Това може да се възприеме като коментар върху консуматорството и капитализма. Смятам, че тази интерпретация е напълно уместна. Причината да се връщаме към класически текстове не е да ги повтаряме дословно, а да ги интерпретираме така, сякаш са писани днес. Този подход не ме смути – напротив, хареса ми. Постигнат е интересен контраст в актьорската игра – ансамбълът играеше в стилистиката на commedia dell’arte, докато Майка Кураж бе представена с изключителна енергия и прецизна динамика.
Също така много ми допадна „Анна – непоправимата“. Това беше смело и прекрасно изпълнено представление. Комбинираше документални елементи, лекционен стил и театрална изразност, които си взаимодействат великолепно. Силно ме ангажира и зае ясна позиция срещу руската агресия. Вярвам, че аплодисментите накрая бяха напълно искрени. Като театрален критик никога не съм се чувствал напълно комфортно с навика на българската публика да става на крака при аплодисментите, независимо от качеството на представлението. Но този път беше напълно заслужено.
„Без кръв“ на Пловдивския драматичен театър беше силно визуален спектакъл. Но актьорската игра не ме докосна особено. Режисьорката използва фламенкото като наративна рамка, но само в неговите основни движения. Ако беше използвано в по-развита форма, ефектът можеше да бъде впечатляващ. В случая този подход ми се стори повърхностен. Въпреки това, визуалното въздействие бе силно и не мога да кажа, че не ми хареса.
„Медея“ и „Едип цар“ са примери за т.нар. „имерсивен театър“. Миналата година гледах „Хамлет“ на Деклан Донелан в Националния театър на Крайова – минималистична, но впечатляваща постановка. В тези две представления по антични трагедии имерсивният му подход функционираше както трябва – въвличаше зрителите директно в действието. В този вид театър публиката се превръща в свидетел не само на случващото се на сцената, а на самия живот, отразен чрез изкуството. В много случаи това, което се нарича „имерсивен театър“, всъщност не постига този ефект. Но тук той беше постигнат. Много добри представления.
Що се отнася до „Орачът и смъртта“ на Силвиу Пуркарете – впечатлен съм от технологичната грамотност на режисьора. Въпреки възрастта си, той използва холограмата с увереност и дълбоко разбиране. Не бях напълно убеден в гнева на орача срещу смъртта на жена му – все пак смъртта е част от живота. Гневът му срещу Бога ми се стори прекалено драматизиран. Но именно технологичната страна прави спектакъла толкова значим. Там личи майсторството на Пуркарете като режисьор.
„Както ви харесва“ и „Обществен враг“ не ме впечатлиха. В „Както ви харесва“ липсваха всякакво удоволствие и радост у актьорите. Те сякаш просто изпълняваха задълженията си – без жизненост, без спонтанност, с почти никакво режисьорско въображение. Съжалявам да го кажа, но спектакълът беше много слаб. Габор Томпа е мой добър приятел, знам колко добър режисьор е. Вероятно е липсвало достатъчно време за репетиции. Актьорите се нуждаят от свобода да играят, а тук изглеждаше, че той ги е ограничил твърде много. Това беше основният проблем.
„Обществен враг“ беше прилично представление. Рап-стилът може би се харесва на по-младите поколения. Ако това е била целта на режисьора, значи е постигната. Но този стил също така ограничаваше дълбочината на смисъла и взаимодействието между актьорите.
Накрая, документалният спектакъл „96%“ – още един добре направен документален проект. Представлението разглежда страхливостта на обществото и на властта да заемат морална позиция в критични моменти. Представянето на числа и факти, съчетано с по- преминаваха в драматични сцени, работеше добре. Макар и не толкова въздействащ, колкото „Анна Непоправимата“, спектакълът беше добър пример за театър, съчетаващ лекция и репортаж. Реализиран ефективно и с ясна цел. Харесвам този тип документален театър. Имам много фаворити от тазгодишното издание на фестивала.