Хандан Салта, театрален критик, преводач и съосновател на фестивала TheatreIST в Истанбул, за фестивалната програма.
Хандан, Вие сте гост на фестивала от Истанбул. Бихте ли разказали за своята работа там?
Преди да се пенсионирам, преподавах в Истанбулския университет, а сега работя като театрален критик, превеждам пиеси и организирам шоукейс за независим театър в Истанбул. Тази година е неговото трето издание и въпреки сериозните финансови трудности, с които се сблъскваме, продължаваме. Всеки път се справяме по-добре. И сеем надежда.
Какви са Вашите впечатления за фестивала тази година? Как ще коментирате спектаклите от неговата програма?
Пристигнах във Варна на 6 юни и първото представление, което гледах, беше „Неведение“ — пиеса, написана и изиграна прекрасно от актрисата Албена Ставрева. Историята беше изключително трогателна, макар че част от нея лично на мен да беше трудна за разбиране, тъй като се използваше силно диалектен език. Въпреки това представлението ме развълнува, защото темата е универсална — тази история може да се случи навсякъде. Много бих искала да я преведа на турски, а след това и да се постави на наша сцена.
„Както ви се харесва“ беше своеобразна почивка от всичките мрачни и трагични пиеси. Потопихме се в мечтателната атмосфера на Шекспир — като малка ваканция от трагедията. Да, беше леко дълга, но може би точно това ни беше нужно.
Гледах и „Обществен враг“ от Хенрик Ибсен. Виждала съм много версии на тази пиеса, но тази малко ме разочарова. Честният лекар, героят, в крайна сметка се съгласява да продаде душата си на дявола. Може би това отразява съвременната реалност, но лично мен ме остави неудовлетворена. Освен това бащата на Катрин беше изигран от много млад актьор — трудно ми беше да го възприема в тази роля. Очаквах да има някаква причина, но така и не я открих.
Другата постановка, която ми направи силно впечатление, е „Анна – непоправимата“. Много силна и вълнуваща история. Бях чувала за журналистката Анна Политковская и преди, но спектакълът ме накара да се замисля за мисията на театъра — когато журналистите не могат да казват истината, тази отговорност пада върху хората на театъра. Те трябва да разказват тези истории и да помнят тези хора. Това е силен, въздействащ начин да се говори за истината. Историята беше съкрушителна и още по-болезнена, защото е истинска. Не ти дава надежда, а по-скоро засилва песимизма за бъдещето — не само в Русия, а и в много други страни. Все още съм под нейното въздействие. Да пренесеш живота на сцената — това е важно.
Концертът с певицата Нина Николина беше истински празник за ушите, а финалът му – и за очите. Да видиш как хората танцуват заедно в градината на Археологическия музей беше радост, удоволствие, изкуство на високо ниво. Имах възможността да чуя различни български песни и много ми хареса.
Любимото ми представление до момента е „Орачът и смъртта“. За съжаление, не съм гледала други постановки на Силвиу Пуркарете, но силно се възхитих на работата му. Един приятел тук го нарече „драматургия на светлината“ или „технологична драматургия“ — и тя наистина беше мощна. Перфектно кореспондираше с темата на историята — че хората, предметите, животът… всичко е временно, само за един миг. Тази идея беше чудесно подчертана чрез сценичните ефекти и технологии. Наистина съм изключително впечатлена. Хареса ми всяка минута от този спектакъл.
„96%“ е още едно смело представление, подобно на „Анна-непоправимата“. Това също е документален театър, базиран на истински истории. И бих искала да поздравя Продромос и екипа му, защото се изисква кураж да кажеш на сънародниците си: „Това направихме.“ За разлика от „Анна – непоправимата“, която говори за друга страна, тук посланието е директно — към жителите на Солун, откъдето е и трупата. Това, което се е случило с еврейските имоти там, е трудно за приемане. А сега внуците на онези хора са съучастници в друга несправедливост — тази срещу палестинците. Много ми хареса, че накрая бяха сложили резен диня — символ на палестинския флаг. Може да изглежда скромен, почти плах жест, но самото представление е акт на разкриване на истината. Не е важно коя истина — важното е, че тя често е грозна. А ние трябва да чуем и тези истини. Не само публиката на театъра — всички. Театралната публика обикновено е по-склонна да съчувства на жертвите, но тези истории трябва да стигат по-далеч.
А колкото до престоя ми тук – прекарвам си чудесно, много ми харесва градът и атмосферата му. Малък е, но има всичко, което има нужда културния туризъм — театър, опера, туристически чар и прекрасни плажове.
Материала подготви Жаклин Добрева