Театралният изследовател и критик Савас Пацалидис от Гърция беше гост на програма “Шоукейс” и в края на фестивала споделя своите впечатления пред Жаклин Добрева. 

Г-н Пацалидис, от колко години посещавате театралния фестивал „Варненско лято“ и каква е връзката Ви с него?

Варна е от любимите ми градове. Идвам почти всяка година и следя фестивала отблизо. Познавам неговите организатори – те са мои добри приятели, с които често обсъждаме програмата и селекцията на спектаклите. Всеки път, когато пристигна във Варна, се чувствам като у дома. Наслаждавам се на атмосферата на града – морето, времето, хората, храната, и, разбира се, на фестивала. Прекарвам тук около пет-шест дни, гледам почти всичко и си тръгвам изпълнен с вдъхновение и чудесни впечатления.

А какви са впечатленията Ви от тазгодишното му издание?
Всяка година усещането е различно – зависи от програмата и от изборите на спектаклите. Но смея да твърдя, че никога не съм напускал Варна разочарован. Но, както винаги при фестивалите, има представления, които харесваш повече, други – по-малко. Рядко се случва всичко да ти допадне еднакво. Някои постановки докосват дълбоко, карат те да мислиш, а други бързо забравяш. Тази година беше същото.

Има представления, които много ме впечатлиха и планирам да пиша за тях, защото освен всичко съм и театрален критик. Главен редактор съм на онлайн списанието на Международната асоциация на театралните критици Critical Stages. Щом се прибера, ще подготвя дълъг материал за града и фестивала. Много харесвам разнообразието от чувства, които провокираха различните спектакли. Някои бяха много силни, други – не толкова запомнящи се.

Например „Медея“ е прекрасно представление. Актрисата в главната роля, Радина Карджилова от Народния театър „Иван Вазов“, беше великолепна. Изключително вдъхновяваща – с енергия, страст и отлична връзка с публиката. Това е тежка роля – да изиграеш жена, която убива собствените си деца. А тя се справи отлично.

Също така много ми хареса „Едип цар“ от Крайова. Интересното е, че и двете постановки са режисирани от Деклан Донелан – това придаде единна концепция и усещане за цялост. И самото сътрудничество, което предстои тези два спектакъла да пътуват заедно е много умно решение. Такива колаборации водят до силни резултати.

Хареса ми и „Майка Кураж и нейните деца“ на режисьора Стоян Радев. Много ми допадна хуморът, иронията и енергията на актрисата, която изигра Майка Кураж. Тя беше в центъра на всичко и цялото представление се въртеше около нея – тя беше като магнит. Изключително страстна и харизматична. Особено ми хареса, че политическите теми се предаваха чрез ирония и хумор, а не с директни послания. Аз не обичам спектакли, които ми крещят политическата си позиция. Предпочитам да ми дадат време да мисля сам. И този фестивал ми даде много за размисъл.

Как възприемате тематичния фокус върху трагическото в спектаклите тази година?

Всички трагедии са свързани с човешките граници – докъде можем да стигнем, какво се случва, когато преминем червената линия. Трагедията винаги засяга моментите, когато нещо надхвърля обичайното, нормалното. Тя изследва какво се става, когато се случи нещо крайно – трагедията на войната, на човешката слабост. Например „Медея“ – трудно е да проумееш как една майка убива децата си. Или „Едип“ – как човек може да се ожени за майка си. Това са граници отвъд разума. Но те се интерпретират и в днешния контекст.

А какво мислите за документалните спектакли от програмата? Като „96%“ или „Анна – непоправимата“?

Честно казано, не съм голям почитател на документалния театър. Посещавам такива представления, но рядко ми харесват. Освен ако не са много добре проучени и инсценирани с въображение. Повечето документални спектакли просто ти представят факти – вестници, документи, но това не е достатъчно. Трябва да са умно и артистично поднесени, за да задържат вниманието и да провокират нов поглед. Това рядко се случва. Но все пак е добре, че съществуват такива форми.

Ако трябва да изберете трите най-силни представления?

Ако трябва да избера трите най-добри спектакъла от фестивала, ще ги подредя по следния начин: „Орачът и смъртта“ – една прекрасна немска поема от XIV век. Дълбоко философска. Постановката използваше технологиите, за да ни накара да се чудим какво е реално и какво не – актьор ли е, прожекция ли е? Това е самата идея за смъртта – изчезването. Технологията го визуализира много добре. Силвиу Пуркарете е направил страхотна постановка. След това в класацията са „Медея“ и „Едип цар“. На четвърто място – „Майка Кураж и нейните деца“. Дори вече се сещам и за пети, което говори добре за фестивала. Като заключение мога да кажа, че и тази година фестивалът ни представи силна селекция и беше успешен. Надявам се и догодина да дойда. Винаги си прекарвам страхотно тук и ми е удоволствие да пиша за фестивала.