На 11 юни трийсет и третото издание на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ се закри с поетичния спектакъл на Маргарита Младенова „Носталгично дивертименто“, посветен на поезията на Цочо Бояджиев, част от програмата „Незабрава“ на Театрална работилница „Сфумато“. Анита Ангелова разговаря с режисьорката за идеята зад представлението, част от българската селекция на фестивала.
От години създавате поетични спектакли. Как театърът може да превърне поезията в сценичен диалог?
Наистина, от години със „Сфумато“ се опитваме да открием театралната драматургия на поезията, но за да се случи това, първо трябва да открием малката драматургия на всяка ценна поема. След това, когато изграждаме цялата парабола, така да сблъскаме гледните точки между поемите, че те да образуват по-голяма театрална драматургия, в която вече да търсим театрален език. Това стои в самия патос от създаването на „Сфумато“ – да откриваме театралния изказ на словесно мощното съдържание. Този път в поезията на Цочо Бояджиев, който е философ. А това, че е философ и учен от много висока класа, който се занимава с античността и после със Средновековието, му дава хилядолетна памет за ценности. В поезията му тази памет присъства много спонтанно, но и на изключително високо ниво на осмисляне и образност. Именно това задава цялата провокация.
Както винаги, събрахме хората през ателиетата – направихме двуседмично ателие върху поезията на Цочо Бояджиев. Имаше много интересни опити и именно оттам излязоха тринадесетте актьори, с които по-късно започнахме да репетираме нашето „Носталгично дивертименто“. Цочо идваше, имахме много интересни разговори с него. Присъстваше на почти всички представления. Сега, от есента, започнахме да правим срещи с публиката след края на представлението.
Какво Ви привлече в поезията на Цочо Бояджиев и как тя резонира с Вашата режисьорска чувствителност?
Ние живеем във време на повсеместно словоблудство. Думите се използват много произволно и то на ниво елементарно значение, с което също се спекулира. И в такъв контекст, понеже продължаваме да мислим театъра като духовна опозиция, поезия като тази на Цочо Бояджиев реабилитира словото – реабилитира го като свят, като образ, като мощно съдържание, което настоява за друго качество на неговата употреба. А това ни подбужда към един друг театрален текст — паралелен, който се успоредява със словесния, някъде спори с него, някъде го продължава. Но в никакъв случай не става дума за аранжиране на текстове в пространството.
Това, което в неговата философия силно ме привлича, възхищава и го изповядвам е, че мъдрият Цочо Бояджиев казва в настоящия контекст на битката за ценности: „Трябва“ е по-силно от „искам“. Няма „искам“ или „не искам“ – има ултиматуми на съвестта и на съзнанието: какво трябва. Така че „трябва“ днес е по-важен изповедален код за действие от „искам“. За мен това е просто много ценно.
Какви творчески търсения поставихте пред актьорите в ателието – как работихте с тях, за да достигнат до състояние на съзерцание, присъстващо в творчеството на Цочо Бояджиев?
Може би идеята за една поема, импулсът за нея, е предшестван от съзерцание, но самата поема е хипердействие. Тя е изключително полемична. Всяка поема настойчиво спори с това, с което поетът не е съгласен – той често спори и със самия себе си, в различни точки от житейската си дъга. И тази полемичност, превърната в особен род действие, е и основата на цялото представление.
В ателието ние предварително изпращаме на всички, които искат да участват, текстове, върху които да работят. Те правят опити върху поеми, които сами са избрали, и на базата на техните опити ги провокираме и им задаваме друга посока на действието – друга мотивация, друго допускане. Бяхме много радостни, че за ателието, обвързано с поезията на Цочо, се бяха записали деветдесет и няколко души. Същото беше и в ателието на Иван Добчев, който направи „Похищението на България“ по Ани Илков. Този глад за „не игра в играта“ е много окуражителен факт. Истината е, че ние не ги събуждаме за този глад – те идват по някакъв начин вече гладни за друго, за друга истина на сцената. Не просто как се играе, не просто да разкажат история или сюжет, не просто постановка, а пътуване през текстовете, през мислите – към допускане: какъв би могъл да бъде животът? Какъв би могъл да бъде човекът? Или пък, както е в някои части на поетичното „Дивертименто“, да речем в частта „Сплин“ – през дързостта, храбростта на човека да стои с лице към истината, колкото и да е жестока и нелицеприятна. Защото само там е шансът. Човек трябва да си признае провала, за да има шанс да го прекрачи и да излезе нанякъде. Ние не си признаваме провалите.
Каква според Вас е ролята на поетичния спектакъл в културния шум на настоящето – може ли сцената да бъде все още убежище за нашите меланхолии?
Може и ние го правим. Тук не става дума повсеместно всички сцени да го правят. То е алтернатива, опозиция, друг полюс — обратен на много неща, които се правят в друга посока на театралното мислене. И това ще продължава, убедена съм. То не е въпрос на лично убеждение, а на осъзнаване какво всъщност е изкуството. А то е някакъв коректив на грубата прагматика, на грубата материализация на живота. В този смисъл – носталгиите, меланхолиите, които се пораждат от духовните интуиции на човека, от усещането, че човекът е и друго, че не е само болтче или винтче, както казва Достоевски, в някаква машина. В него има архетипна памет за високо предназначение, за абсолютното, за да се досети за какво е тук. Всичко това гарантира, че ще има такъв тип театър върху поезията. Да не говорим, че има поетични спектакли, които не са върху поезия, но са поетични като философия, като поглед върху човека в битието. Още когато учих в НАТФИЗ преди много години, Леон Даниел направи „Театър на поезията и естрадата“ и там имаше едно представление „Корени“, което беше изцяло върху поезия. Тоест тази идея не е приумица, не е „ами сега какво да направим, за да е интересно“ – тя е необходимост. И това се доказва от факта, че всичките ни опити върху поезия като „Мислещите тръстики“ върху поезията на Миряна Башева, преди това спектаклите върху Цветаева, а Иван Добчев имаше един много силен опит върху поезията на Ани Илков, се радват на интерес, имаме публика. Имаме млади зрители, а покрай поезията на Цочо Бояджиев се появи и нова публика, защото той има много фенове като учен. Освен това има цяла философия за фотографията и сам прави снимки. Ние използваме негови кадри в представлението.
Има някакво невероятно съчетание между много висока софистика, много силна мисъл и в същото време – спонтанност, сетивност, способност да се удивлява, да открива удивителното, да търси истината. Това е патосът на философията – да откриваш истината. Така че поетите са сталкери, а ние вървим след тях, правим тези поетични пътешествия. И за наше голямо удовлетворение зрителите ни, няма да кажа публиките, защото за нас всеки зрител е самостоен, ценен, участват също в това пътуване.
Мислите ли да продължите да създавате поетични спектакли или планирате нова посока?
Ние по начало, когато отиваме към нова програма, вървим след импулса, когато се появи идея върху болна тема. Този тревожен дух, който ти казва: „ето това, точно сега“. След него вървим. Гледаме да не е математически – не прогнозираме колко поетични спектакъла сме направили, за да решим сега да направим нещо друго за разнообразие. И така се образува цялото това голямо пътешествие – този маратон, в който „Сфумато“ работи. Всичко това се случва върху основата на голямото доверие към процеса – да възникне идея, тема и образ, и тогава започваме работа по новата си програма.
„Носталгично дивертименто“ – спектакъл, посветен на поезията на Цочо Бояджиев, режисьор Маргарита Младенова, Театрална работилница „Сфумато“, 11 юни, Драматичен театър – Сцена “Филиал”.