Иванка Апостолова е ръководител на Македонския център на Международния театрален институт и независим културен деятел, базирана в Скопие. Работи по различни проекти като продуцент, режисьор, драматург, редактор и преводач. Тя е гост в програмата „Шоукейс“, а Анита Ангелова разговаря с нея за впечатленията ѝ от някои от представленията на фестивала.
Иванка, за първи път ли сте на фестивала?
Да, за първи път съм на театралния фестивал „Варненско лято“. Канена съм и в предишни години, но месеците май и юни са доста натоварени – обикновено тогава имам много ангажименти, приключване на проекти и дейности. Много съм щастлива и благодарна, че тази година най-накрая имах време и можах да се присъединя. Така че благодаря за възможността и поканата.
Смятам, че програмата „Шоукейс“ е изключително внимателно подбрана. Опитвам се да възприемам представленията не само субективно, а и да заема ролята на обективен трансценденталист Това е термин, въведен от Пиер Бурдийо, който точно описва гледната точка, към която се стремя.
И как от тази гледна точка бихте описали впечатленията си?
Ще започна с фаворитите ми. Бях омагьосана от моноспектакъла „Неведение“ на вашата известна актриса Албена Ставрева. Тя е великолепна. Докато гледах представлението ѝ, си мислех, че не ми трябваха сценография, специални ефекти, звук или осветление – тя беше всичко. Тя беше като филм; направляваше ме. Пътувах с нея от кадър в кадър, от миналото в настоящето. Докосна ме с образа, който изгради – човек със специални нужди, пълен с любов, жаден да получи основното: да бъде обичан, но е наранен. Животът не е справедлив в този свят на илюзии. Просто е невероятна.
Второто ми любимо представление беше „Орачът и смъртта“ Националния театър в Яш, Румъния. Това представление носи енергията на продукция от световна класа. И трябва да призная, без да обиждам колегите си от театралната сцена, че някои спектакли са добри, но имат енергия на национално ниво. Други може да са успешни, но по-скоро на локално ниво. А има и такива, които просто са световна класа – можеш да ги поставиш навсякъде, и ще работят. Това е въпрос на енергия – нещо метафизично, неосезаемо, но присъстващо. Ако твоят принос е значим на локално ниво – чудесно. Това също е важно и полезно. Но ако случайно си на световно ниво – благодарим за този изключителен талант и за допълнителните възможности, които носи със себе си.
По принцип не съм почитател на документалния театър, но мисля, че представлението „96%“ беше много успешно. Първо, бях шокирана как някои държави скриват тайните от миналото. Беше истински смело да се разкрие тази трагедия на еврейската общност в Солун. Разбирам посланието в края – че потомците на сефарадските евреи са от Палестина и че разбират многото лица на Холокоста и какво означава да няма справедливост. Разбрах и символиката на парчето диня и посланието, което носеше. Представлението беше много добро, не беше сантиментално. В началото и в края беше театрално и игриво.
Един от рисковете на документалния театър е, че понякога историческият материал е по-силен от театралната интерпретация. Тогава тя може да изглежда като сянка пред силата на фактите. Това е моето мнение за риска при създаването на такъв тип театър. Въпреки това уважавам този формат, защото е чудесна комбинация между музейни/галерийни практики, концептуално мислене и експерименти от театралното и научно поле – едно своеобразно триединство, от което накрая се опитваш да извадиш нещо ново.
В представлението „Анна – непоправимата“ един от най-силните елементи беше сценографията. Харесаха ми музиката и актьорите, защото поеха смелостта да адаптират нещо толкова трудно за драматизация – спомени, мемоари, дневници. Това е истинско предизвикателство, но представлението беше много добро. Все пак, според мен, визуалната драматургия беше по-силният компонент.
Разбира се, беше интересно да науча, че журналистката е проявила голяма смелост, като не е заела страна – защото във войната всички страни са дяволски. За съжаление, обикновените хора, попаднали по средата, винаги са ощетени.
За „Обществен враг“ смятам, че имаше много добри идеи и амбициозен подход, но нещо лично ми се случи. Загубих концентрация – не по тяхна вина, а може би защото бях претоварена с информация. Не бих могла да дам справедливо мнение.
Спектакълът „Както ви харесва“ за мен, въпреки нетрадиционния си подход, беше все пак конвенционален. Но ми хареса дихотомията: в съвременния „кралски двор“ – всичко е корумпирано, обезчовечено, хаотично. А в бягството към природата – всичко се стабилизира. Влюбваш се, може да създадеш дете, имаш приятели, подкрепа; в хармония си с животните. Разпознаваш опасностите на природата, но инстинктът ти е чист, не е отровен. Така знаеш как да се предпазиш, когато има капани. Може би трябва да се замислим за нашите прекалено амбициозни институционални, политически и корпоративни стремежи.
Много се наслаждавам на това, което преживявам тук. Изключително съм благодарна на организаторите – чудесни са, а всичко е перфектно организирано. Особено ми харесаха темите, обсъждани на теоретичната дискусия „Съвременни театрални проекции на трагическото“. Когато говорим за класическо академично размишление върху темата за трагедията, е трудно да се каже нещо истински ново. Но съвременният живот е постоянна фабрика за трагедии – от всякакъв тип. Бях много впечатлена от режисьора, поставил „Хамлет“, (Стоян Радев), който спомена за младия актьор, който протестирал с думите: „Не искам да играя Хамлет“. В реалността трагедиите не са такива. Драмата в истинския живот няма нищо общо с пиесата. Харесва ми гледната точка на това съвсем ново поколение – вдъхновява ме и ме кара да размисля. Режисьорът е прав, но и донякъде не, защото какво се случва с въображението на артистите?