Анита Ангелова разговаря с режисьора Стайко Мурджев за спектакъла „Перфектни непознати“ от Паоло Дженовезе, Театър „София“, част от българската селекция на фестивала.

В последно време поставяте на сцена заглавия, нашумели с техните филмови адаптации – като „Портокал с часовников механизъм“, „Съмнение“, „Последното изкушение на Христос“ и „Перфектни непознати“. С какво театърът обогатява такива произведения?

Изборът ми да поставям тези произведения не е преднамерен. Не търся съзнателно подобни връзки, нито ефект, който да произтича от тях. Във всички случаи аз изхождам от драматургията. А това, че съществуват и филмови версии на тези заглавия, е просто още една интерпретация на драматургичния текст. Бих дал за пример именно това, което и Вие споменахте – пиесата „Съмнение“, която поставих в Благоевград. Това е една изключително силна, гениална пиеса. Напълно естествено е толкова добър текст да има и кино интерпретации. Но за мен това не е водещото. По-скоро ме вълнува драматургичната плът. Това, че съществуват киноверсии на тези драматургични текстове, придава принадена стойност на театралното събитие. Тоест, хората, познавайки литературния източник – например „Портокал с часовников механизъм“, много известен роман, а след това и филм – може би биха възприели театралната интерпретация като нещо още по-любопитно. Не само заради собствените ѝ качества, а и заради това, през каква метаморфоза историята е преминала, достигайки до тази трета интерпретация.

В спектакъла „Перфектни непознати“ на сцената доминира присъствието на огромна луна, която не просто озарява, а наблюдава случващото се. Какъв е нeйният символен смисъл?

Изначално луната е заложена в драматургията и изпълнява няколко функции. Една от тях е, че представя друг възможен живот на персонажите. Тяхната реалност се развива по време на лунно затъмнение, което влияе не само на небето, но и на случващото се на земята. В сценичното действие то се тълкува като затъмнение на разума – притъмняване на съзнанието, което кара героите да потънат в страховете и бесовете си, да разкрият тайните си, от което се пораждат драматургичните конфликти. Също така със сценографа държахме луната да не бъде просто наблюдател, а в определени моменти да ръководи действието със своята магнетичност. Все пак, тя е небесно тяло, което отразява светлината.

Действието поставя персонажите в състояние на морално и емоционално разголване. Какво изисквахте от актьорите като психологическа подготовка и сценично присъствие, за да се постигне тази интимност и уязвимост?

При работата ми с актьорите едно от най-важните неща винаги е да ги извадя от зоната им на комфорт. Актьорът често идва със своите вече изградени заложби, с готови „подплънки“, които може да използва при изграждането на образа си. За мен е изключително важно тези заготовки да бъдат премахнати. Както аз, така и самият актьор трябва да бъдем изненадани от това, което ще се случи. Това понякога е много сложен и дори болезнен процес, който не винаги е комфортен или „луксозен“ – нито за мен, нито за актьора.

В случая се опитах да постигна именно това, защото „мозъчното затъмнение“, в което изпадат персонажите, е такова, че те нямат време за мислене. Ако дори за миг си дадат почивка и се замислят какво точно се случва, тогава няма да имаме драматургия. Няма да има пиеса. Текстът е изграден върху едно безумие и актьорите трябваше да усвоят този особен темпоритъм на безумието. Това е специфичен режим на действие, в който няма истинска почивка – има непрестанно движение, което ги повлича. Като във водовъртеж, те се носят все по-надолу, без да усетят, че затъват все повече в това разголване.

Финалът, който оставяте отворен, изглежда като метафора на днешната човешка близост – неясна, крехка и често недовършена. Това ли е според Вас съвременното състояние на човешките взаимоотношения?

Не съм сигурен дали мога да отговоря с няколко думи на въпроса за състоянието на взаимоотношенията днес. Ако разглеждаме този въпрос през призмата на пиесата, всички ние носим в себе си телефони, които са се превърнали в нещо като кутия на Пандора. Всеки носи своята кутия на Пандора в джоба си и ако някой я отвори без предупреждение, не знае колко нещастия могат да излязат оттам. Затова може би е по-добре да оставим всеки да пази тайните си и да не го притесняваме прекалено, като се опитваме да надничаме в тях.

Но за мен е много важно, че в древногръцкия мит, след като всички болести и нещастия излизат от кутията на Пандора, накрая от нея излиза и надеждата. Така че според мен не е толкова безнадеждно. Просто живеем в свят, в който формата на взаимоотношенията бавно, но сигурно се променя. Не можем повече да разчитаме на онази „добра стара“ форма на човешка връзка. Вече имаме посредници – телефони, социални мрежи, технологични устройства. Те стоят между нас, и ние трябва да се научим да живеем с това.

А новите технологии не ни ли отчуждават един от друг?
Не знам дали тези технологии ни отчуждават или просто променят формата на общуване. По-скоро бих казал, че не ни отчуждават. Дори в някои отношения ни правят по-близки, защото чрез електронните устройства всеки е на една ръка разстояние от теб – по всяко време на денонощието. Можеш да вземеш телефона си и да изпратиш съобщение, което да бъде получено и прочетено почти мигновено. Диалогът става много по-интензивен, много по-наситен и активен, отколкото преди. Сякаш вече не можем да останем напълно сами – постоянно сме заобиколени от нашия кръг от хора, дори и те да се намират на другия край на света. Те пак са до нас – чрез устройствата.

До каква степен в спектакъла „Перфектните непознати“ разглеждате темата за различния и неговото право на свободно себеизразяване пред останалите?

Това е тема, която стои в периферията на пиесата. Тук отново говорим за това, доколко можем да бъдем себе си пред останалите. Доколко маската, която сме си изградили, за да се защитим и запазим, вече не е просто прикритие, а е станала наша втора кожа. И в един момент, когато тази маска трябва да бъде свалена – това болезнено отстраняване на „втората кожа“ – какво ни струва. Не ми се иска да изпадаме в сантиментални равносметки за това колко е жалко да не можеш да бъдеш истински пред близките си. За мен по-същественият и дълбок въпрос е: доколко можеш да бъдеш истински пред самия себе си.

Гледайте „Перфектни непознати“ на 10 юни от 19:00 ч., Драматичен театър – Основна сцена.