„Съвременни театрални проекции на трагическото“ беше тази година темата на теоретичната дискусия, която Международният театрален фестивал „Варненско лято“ традиционно организира на своите издания. Тя се проведе на 8 юни в основната сграда на Варненския драматичен театър. Неин модератор беше театралният изследовател Камелия Николова и своите гледни точки споделиха участващи в програмата режисьори и фестивални гости – български и международни театрални специалисти. Представяме ви изказването на директора на фестивала, Николай Йорданов, което свързва темата на дискусията с тазгодишната програма на театралното „Варненско лято“.       

Николай Йорданов: Проекции на трагическото през призмата на настоящето издание на международния театрален фестивал „Варненско лято“

Мотото на фестивала тази година, „Театрални мостове в Югоизточна Европа“, показва географския обхват на продукциите, които влизат в неговата програма – те са от България, Румъния, Гърция и Черна гора, също така копродукция между български театър от Пловдив и театъра от Велес в Северна Македония. В програмата ще видите постановъчен екип от България, който поставя съвременен черногорски автор в Цетине, режисьор от Румъния, който поставя Шекспир във Варненския театър… Но в повечето селекционирани спектакли може да се открие една връзка и тя се състои именно в това, че те съдържат съвременни проекции на трагическото, или иначе казано, в тях могат да бъдат доловени трагически предчувствия относно света, в който живеем днес.

Още през 1961 г. Джорж Стайнър публикува книгата си „Смъртта на трагедията“, в която твърди, че: „Всички хора познават трагедията в живота. Но трагедията като форма на драмата не е универсална“. Той изтъква, че още Шекспировите трагедии се различават съществено от древногръцките. Но в самия край на своето проникновено изследване, авторът допуска, че „може би просто трагедията се е видоизменила днес като стил и театрална условност“. И дава за пример „Майка Кураж“ на Брехт – по-точно спектакъла, който е гледал навремето с Хелене Вайгел в театър „Берлинер Ансамбъл“. Когато войниците показват на Майка Кураж тялото на мъртвия ѝ син, за да го разпознае, тя гледа с празен поглед и отрича, че го познава, но когато те го отнасят, тя остава с широко разтворена уста. В този момент, пише Стайнър, Вайгел му наподобява цвилещия кон в платното „Герника“ на Пикасо. Тогава той чул „звука“ на абсолютната тишина, който  наподобявал писъка при вида на кръвта в античните трагедии. „Сложната линия на развитието на трагедията може би остава непрекъсната“, заключава Стайнър.

В този смисъл можем да мислим трагическото и днес. Можем да го открием в текстове за театър и спектакли не чрез допуснати съдбовни грешки от персонажите, а чрез усещането за унищожение на висша ценност, което се случва в света и нахлува в живота. Унищожението  е мислимо като безвъзвратна загуба за човека, но и за цялата общност; загуба, която не може да бъде възстановена.

Отново се сещам за Стайнър и неговото твърдение, че „падането на Троя е първата велика метафора на трагедията“, защото днес ние преживяваме отново ужаса от унищожението на ценности в света. Като хора от 21. век ние сме прочели и гледали антични, ренесансови, романтически и прочие трагедии, гледали сме ужасяващи филмови кадри от Първата и Втората световни войни, от концентрационните лагери в нацистка Германия и съветска Русия, и къде ли не по света, виждаме по телевизиите и в интернет ужасите от войните в Украйна и Близкия изток в сегашния исторически момент. Тази именно повторяемост на ужаса от унищожението на ценности ни прави по-различни в акта на преживяването на трагедията днес – наред с ужаса идват и гневът, и раздразнението, и меланхолията, а понякога умората и последвалото безразличие от тази вечна повторяемост. С други думи, днес дори да не гледаме класическите трагедии, те се завръщат при нас като ехо на сцената, като спомен, който изниква в нашата памет, заедно с други образи на унищожението на човешки ценности, когато гледаме съвременни спектакли с трагически мотиви.

Но, разбира се, самите класическите трагедии със своите образи, структура и ритъм продължават да имат съвременни силни реинтерпретации на сцената. (…) Радвам се, че тази година успяхме в рамките на нашия фестивала да съберем два спектакъла на британския творчески тандем Деклан Донелан и Ник Ормерод – „Медея“, поставена на сцената на българския Национален театър, и „Едип цар“ – на сцената на театъра в Крайова, Румъния. Те също демонстрират съвременните проекции на античната трагедия. Тук ги представяме в една вечер, като диптих, защото се изградени на един и същ принцип, при който публиката влиза в ролята на хора.

Като цяло заглавията от фестивалната програма показва, че темата за трагедията и трагическото продължава да бъде провокативна за професионален дебат като днешния.