Разговор на Жаклин Добрева с гръцкия режисьор Продромос Циникорис за паметта, принадлежността и документалния театър. Неговият спектакъл „96%“ се играе на 8 юни във Варненската художествена галерия като част от международната селекция на фестивала.
Документалният театър често борави с реални истории, но в спектакъла „96%“ става дума за историческа травма. Какъв беше личният ви мотив да се заемете с тази тема?
Мисля, че личната ми мотивация се основаваше на два основни фактора. Първо, аз самият бях напълно невеж по отношение на историята на еврейската общност в Солун. Това е градът, в който учих, след като се преместих от Германия в Гърция, и въпреки това нямах никаква представа за неговото еврейско минало. Всъщност около сто години преди моето пристигане Солун е бил град с преобладаващо еврейско население в продължение на пет века. Беше шок за мен да открия, че толкова съществена част от идентичността на този град е напълно изтрита от общественото съзнание. Смятам, че тази липса на историческа памет не е случайна. През годините различни гръцки правителства – както на национално, така и на местно ниво – съзнателно са поддържали това мълчание. Солун често се представя само като част от наследството на Александър Велики, като винаги гръцки или гръцкоезичен град, а неговото мултикултурно минало остава в сянка. Разбира се, има хора – предимно интелектуалци – които знаят истината, но това не е широко разпространен разказ. Затова първата ми мотивация беше много лична – исках да се изправя срещу собственото си незнание и да разширя историческото си съзнание.
Вторият мотив беше по-практически, но не по-малко важен. Получих покана да направя спектакъл именно в Солун. След като в последните години работех основно в Атина или в чужбина, изпитах силно желание да се върна в този град – и то с тема, която дотогава ми беше напълно непозната.
Кога започна изследователският процес и колко време ви отне събирането на документите, архивите, свидетелствата?
Проучвателният процес започна около шест месеца преди премиерата. Тъй като тогава не живеех в Солун, знаех, че ще мога да направя теренните изследвания в самия град едва по-късно – около три месеца преди представлението. Затова първата ми стъпка беше да намеря научен консултант за проекта. Това беше Татяна Лиани, която се превърна в нещо като фар за мен по време на цялото проучване. Тя ме насочи към важните истории, свидетелства и хора, които трябваше да срещна, посочи ми подходящите книги и документални филми – дори от разстояние – и ми помогна да се ориентирам в една изключително сложна и натоварена тема.
Темата буквално отвори врата към един почти непознат свят – поне за мен, а вероятно и за голяма част от зрителите. Именно затова възприемам този спектакъл като размисъл върху паметта – как помним, как се учим от миналото и колко лесно баналността на злото може отново да се промъкне в живота ни и да ни парализира, ако не сме бдителни.
Първите три месеца от изследването преминаха в Атина, където гледах документални филми, четях книги и архиви. След това заедно с композитора и сценографа направихме теренно проучване в Солун – посещавахме паметници и значими места, правехме снимки, събирахме материал. Този етап отне около два месеца. Три седмици преди премиерата получих травма в кръста – внезапна и силна болка, която буквално ме обездвижи. Възприех го като знак: проучването е завършено, време е да започна да пиша текста.
За първи път написах пиеса от началото до края в хронологичен ред. Заради дългото проучване вече имах ясна структура. Все още нямах пълен актьорски състав, но знаех, че аз ще участвам, както и нашият музикант също. Поканих и моята асистентка – актриса от Националния театър на Северна Гърция – да се включи. Открихме и друга актриса с еврейски произход. Тя е гъркиня, но семейството ѝ произлиза от сефарадски евреи, които са дошли в Солун от Испания след Инквизицията, преди 500 години. Част от нейната фамилия е загинала в Холокоста, други са оцелели и живеят там и до днес. Усетихме, че нейната лична история придава допълнителна дълбочина на спектакъла, и решихме да я включим.
Какво беше най-трудното – да откриете фактите или да ги интегрирате в драматургична структура, която да не изопачава, а да подсилва реалността?
Мисля, че най-трудното беше да намеря точния баланс – от една страна, да не звучи назидателно, а от друга – да не стане прекалено хумористично. Аз вярвам в силата на хумора в театъра – дори когато е черен, ироничен или саркастичен. Но когато темата е толкова тежка, усещаш огромна отговорност. Не искаш да се получи прекалено смешно или лековато. Сигурно се питате – как въобще е възможно подобен спектакъл да съдържа хумор? Ще видите. Той се появява по неочаквани, деликатни начини. Но през цялото време усещаш тежестта на една незаздравяла рана – раната на град, който е успял напълно да заличи следите от своето еврейско минало. Историите, имената, магазините, имотите, апартаментите – всичко е заличено така, сякаш никога не е съществувало. И когато правиш подобно представление, се стремиш да постъпиш правилно – към историята и към хората, загубили семействата си в Аушвиц – дори когато не си сигурен какво точно означава „правилно“.
И отново – не искаш да звучиш назидателно. Не искаш да застанеш на сцената и да кажеш: „Вие или вашите родители, или вашите баби и дядовци сте направили това и това“. Не става дума за пряко обвинение. Но въпросът, който ме вълнуваше и който исках да изследвам, беше: как е възможно хората да останат в неведение или да затворят очи, когато около тях се извършват толкова ужасяващи престъпления? Това беше драматургичното и морално напрежение, с което исках да работя.
Именно заради този деликатен баланс между личното и историческото, между хумора и трагедията ми се иска да попитам: как подходихте към въпроса за отговорността – към паметта на жертвите, към съвременните зрители, към самата общност в Солун?
В представлението решихме да изградим разказа чрез три паралелни линии, всяка от които адресира различен аспект на отговорността. Първата е личната история на Александра – жена на около 30 години, която говори за своето семейство от сефарадски евреи, музиканти. Чрез нейната перспектива разглеждаме темата за разселването на еврейския народ през вековете и как антисемитизмът продължава да е дълбоко вкоренен в гръцкото общество – дори и преди войната в Газа. Нейният глас въплъщава живата памет и културната приемственост.
Втората линия е поверена на моята асистентка, която действа като своеобразен разказвач или канал на историческата информация. Тя представя фактите за Солун – за онова, което е било забравено или умишлено премълчано. Тя помага да осмислим какво знаем и какво сме избрали да не знаем.
Третата линия е автобиографична – моята собствена история. На сцената всички се превръщаме в персонажи, дори и в документален театър. Достатъчен е един поглед от публиката, за да се превърнеш в нещо различно. Моят герой е формиран от факта, че аз съм дете на имигранти в Германия, което се завръща в Солун, за да учи театър. Тогава се сблъсках – вероятно по-силно от други – с крайнодясната реторика по телевизията: национализъм, антисемитизъм, антимигрантски нагласи. Не казвам, че съм бил част от тези движения, но като човек с мигрантски произход бях особено чувствителен към този дискурс. Солун ми се стори много по-различен от Атина в това отношение. Солун има сложна, наслоена история – бил е османски, после предимно еврейски град, преживял и българска окупация, и нацистка. В представлението има дори няколко препратки към България – някои от тях, учудващо, са с хумористичен оттенък. Но няма да издавам повече.
На сцената аз съм нещо като водач – човек, който е осмислил болезненото си минало и изследва раните на града. По време на проучването открихме какво се е случило с еврейското гробище в Солун – някога най-голямото извън Йерусалим – както и с домовете, имуществото и паметта на хората. Много от тези неща са преминали в частни ръце, в държавни институции.
Иронично е, че Националният театър на Северна Гърция – на чиято сцена се играе представлението – е основан по време на германската окупация, точно когато евреите са депортирани в Аушвиц. Именно затова спектакълът се нарича „96%“ – от 50 000 евреи, живели в Солун, 48 000 са загинали. Само 4% са се завърнали, а повечето от тях – са напуснали отново. Днес общността наброява едва около 1000 души, а преди 110 години броят е бил почти 200 000. Така действа историята – забравяме къде се намираме, кой е живял тук преди нас. Затова представлението съчетава лични разкази, исторически наратив и сценично размишление. Това е смес между документален театър и lecture-performance, без да се превръща в лекция.
Имате ли очаквания или притеснения как българската публика ще приеме спектакъла „96%“ – особено като се има предвид, че Холокостът в България също има сложни пластове на памет и забрава?
Да, мисля, че ще бъде интересно да видим как българската публика ще приеме спектакъла. Но не се притеснявам. Имам доверие в театралната публика — тя обикновено е отворена, любопитна и склонна да размишлява или дори да преосмисли гледната си точка. Не се страхувам, че реакцията ще бъде негативна. В постановката в никакъв случай не говорим лошо за българския народ. Ако изобщо има критика, тя е насочена най-вече към християнското население на Солун и неговата роля по време на Холокоста.
Тези две-три препратки към България — а може би са и малко повече — изобщо не са обвинителни. По-скоро са с хумористичен оттенък и свързани с един любопитен исторически факт: създаването на Националния театър на Северна Гърция. Според някои източници това се е случило от страх, че България ще си сътрудничи с нацистите и ще открие филиал на Софийската опера и театър в Солун. Така че тогавашното гръцко християнско ръководство е казало: „Ние нямаме дори национален театър! Как така ще имаме български театър тук?“. И с бързи темпове е основан театърът. Парадоксално, именно този театър — същият, който поръча тази постановка — е изиграл роля и в преразпределението на еврейската собственост след войната. Повече няма да разкривам — ще го видите по време на спектакъла. Представено е по-скоро като изненада. Затова отново казвам — имам доверие в публиката и вярвам, че ще се отнесе към това с разбиране и откритост.
Продукцията се представя с подкрепата на Гьоте-институт България. Гостуването се реализира по проект „Театрални мостове в Югоизточна Европа“, финансиран от програма „Представяне пред българската публика на съвременни европейски продукции от сектора на КТИ“ чрез Национален фонд „Култура“ по Механизъм за възстановяване и устойчивост на ЕС.