Жаклин Добрева разговаря с режисьора Явор Гърдев за представлението му „Стълб от сол“ от съвременния черногорски драматург Александър Радунович в Кралския театър „Зетски дом“ в Цетине, Черна гора, част от международната селекция на фестивала.

Пиесата на черногорския драматург Александър Радунович рисува свят, в който спасението изглежда невъзможно, а разпадът – неизбежен. Как според Вас този текст говори за състоянието на съвременното общество?

Онова, което ме привлече към този драматургичен проект, тъй като аз съм свидетел на развитието му още от фазата, в която той беше синопсис от сюжетни идеи, беше не толкова самата рефлексия върху състоянието на съвременното общество, колкото опитът на автора Александър Радунович да свърже това съвременно състояние на обществото с големите епически разкази за разрушителния порив у човека. Разкази, породили някога самия трагически жанр и дълбоко залегнали в многовековния исторически опит на човечеството. И наистина, ако мислим в контекста на една дълга историческа перспективата, днешните превъплъщения на архетипните трагически сюжети са просто поредни епизоди в сериала на планетарния трагически опит.

Символът на „стълба от сол“ носи библейски образ, свързан с наказание. Как този мотив се вплита в естетиката на спектакъла?

В днешната ситуация все по-малко забележима става онази забранителна инстанция, която удържа агресивните помисли и пориви зад бариерите на общественото табу. Всеобщото усещане е по-скоро за крехкост и уязвимост не само пред поривите на другите, но и пред собствената склонност към тях. Агресивните импулси прехвърчат като искри към нас. От нажежените зони на случващите се в близост до границите ни войни те започват да произвеждат свои местни небезобидни отгласи. Тези отгласи от време на време взривяват новинарския поток и покачват нивото на тревожност, включително в такива слоеве на обществото, които не изглеждат пряко застрашени. Тъкмо от такива незастрашени слоеве обаче излизат бандите на т.нар. „локали“, мъчителите на домашни животни и други подобни. Нагонът към разрушение и унищожение през известно време се реактивира и става силно вирулентен. А съвременността, която надменно мисли себе си за по-цивилизована от предишни епохи, отново е поставена в положението да жъне тъжните плодове на уж отживелите времето си варварски пориви и импулси.

Що се отнася до Александър Радунович, той пък поставя самата публика в положението на жената на Лот – да погледне към опасните кътчета на човешката природа, да се срещне с тягата към смъртта, с нагона за унищожение.

Пиесата представя герои, които живеят на ръба – зависими, травмирани, оголени. Какво беше важно за вас в работата с актьорите, за да се постигне тази автентичност, без да се изгуби художествената цялост?

Черногорските актьори, с които се срещнах в този проект, много добре познават травматичните последици от подобни унищожителни пориви. И от годините на югославската война, и от самото си ежедневие. Те самите, както и ние тук в България, всеки ден изпитват на собствения си гръб множеството несъгласия и противоречия, характерни за всички балкански общества с присъщите им културни, поколенчески и ценностни битки. Така че големите творчески заложби на актьорите просто трябваше да преминат през познанието на личния им опит, а това се случи.

Работите с Кралския театър „Зетски дом“, Черна гора, институция с над 140-годишна история. Как тази продукция резонира в контекста на техния репертоар и мисия? Какво донесе тя на Вас като творец?

Освен че в исторически план това вероятно е най-важната културна институция на Черна гора, това е и прекрасно от гледна точка на театралната архитектура място. То е хем малко и уютно, хем експонира актьора с вътрешния му живот като на длан, хем пък носи достолепието на огромен театър с респектираща сценична дълбочина. Тези характеристики на театралната сграда обезпечават нещо, за което всеки режисьор и актьор мечтаят – небивал комфорт на общуването, без да има нужда от „изнасяне“ на звука, от напрягане на гласните струни, от микрофони. Този пространствен комфорт се надгради от творческата среща, в която имаше необходим и здравословен ефект на отчуждението – близката на черногорците сюжетна ситуация трябваше да премине през отстранения интерпретативен поглед на чуждия режисьор и сценограф, и да се постигне образ отвъд имитацията на ежедневието. Мисля, че тази предпоставка беше много полезна и за двете страни. 

Ако трябва да назовете едно чувство, което бихте искали зрителят да отнесе със себе си след спектакъла – кое би било то?

Чувство на благодарност, че това, което сполетява героите на спектакъла, не се случва лично на него. И подновена любов към живота.

Гледайте „Стълб от сол“ на 9 юни от 20:00 ч., Драматичен театър – Основна сцена.