Интервю на Жаклин Добрева с актрисата Невена Калудова за спектакъла „Анна –непоправимата“ от Стефано Масини, Оренда Арт Център & Регионален център за съвременни изкуства „Топлоцентрала“ в София, част от програмата „Шоукейс“.

Подготвяли сте се за ролята в продължение на година. Какъв беше този процес – бихте ли го определили като актьорска лаборатория, като лично изследване или дори като вид биографична симбиоза?

Процесът на подготовка наистина беше дълъг и предизвикателен, но и изключително смислен за мен като актриса и като човек. Годината работа по проекта до голяма степен беше продиктувана и от трудностите около финансирането и реализирането на тази независима продукция.

В началото трябваше да проуча историята и факти около личността и работата на Анна Политковская – да прочета всичките ѝ книги, да изгледам наличните архивни материали, да се запозная с реалността на войната в Чечения и другите разследвания. Изумително е колко много работа е вършила – от разобличаването на беззаконието по всички етажи на властта, до това да подаде ръка на всеки обикновен човек, обърнал се към нея за помощ. Става въпрос за зверства и нечовешки страдания, които са трудни за понасяне. Поставих си за цел да усетя какъв човек е била Анна – обикновен гражданин и самотна майка на две деца, тръгнала на безкомпромисна битка с властта. Исках, ако не да разбера, то да усетя какво я е движело, какво е понесла не толкова като журналист, а като обикновена жена. Целият процес се превърна в пътуване през съзнанието на Анна.

Как работихте с документалния материал около Вашия персонаж? Какви източници Ви послужиха като стимул – журналистически текстове, биографични детайли или по-скоро интуитивна емпатия?

Пиесата е в репортажен стил и това определи изграждането на сценичния разказ. В нея основният фокус е върху журналистическата работа на Политковская – войните в Чечения, атентатите в Беслан и на мюзикъла „Норд-ост“ в Москва, репортажите ѝ от фронта на човешката болка.

В един момент, докато изследвах живота на Политковская, осъзнах, че самата аз влизам в ролята на разследващ журналист. Бях потопена в множество гледни точки, търсех различни източници, сравнявах, събирах детайли – не просто за да изградя образ, а за да стигна до сърцевината на нейната истина.

Този процес не приключи с началото на репетициите или премиерата – той продължава и до днес. На някои от представленията ни присъстваха хора, които лично са познавали Политковская. Разговорите с тях ми разкриха нови пластове и детайли, нови емоции, нови разбирания. Те ме захраниха с впечатления, размисли, отношение към нея.

Това държи спектакъла жив – през непрекъснатото търсене и през нуждата да поддържам тази връзка с истинската Анна – отвъд текстовете, през емпатията.

Има ли конкретен момент от живота ѝ, който особено силно Ви е докоснал или Ви е променил като човек и актриса?

Животът на Анна е бил  твърде труден, за да има нещо привлекателно в него. Докосва ме самата тя, силата на нейната крехкост и ранимост, присъща само на чистата и детска природа.

Минах през различни етапи в отношението си към нея. В началото дори изпитвах съпротива – задавах си въпроса как една майка на две деца може съзнателно да поеме по този път, обречен и опасен. Не я разбирах. Имаше нещо почти нечовешко в нейната решимост. Но с времето, с дълбокото навлизане в нейната история, започнах да усещам колко истинско и изгарящо е било това чувство за справедливост, което я е движело. И тогава осъзнах – това не е нечовешко, а е свръхчовешко.

Какъв беше диалогът между Вас и режисьорката Надя Панчева при изграждането на сценичната партитура на Политковская – беше ли по-интуитивен или по-интелектуален?

В такива процеси интуицията и интелектът винаги се преплитат – трудно е да ги разделиш. Аз вече бях започнала да правя задълбочени проучвания, преди да се включи Надя Панчева, която беше привлечена от продуцентката Кремена Димитрова малко по-късно. Когато се срещнахме, тя ми се довери напълно и това за мен беше безкрайно важно – имах нужда от такава подкрепа.

Надя е от онези режисьори, които умеят да се разтварят в актьорите си – да ги чуе, да ги следва и да ги води. Помага ти да дадеш най-доброто от себе си. Това е изключително ценно качество в екипната работа. Освен това нейната дълбока отдаденост на смисления и ангажиран театър ни сближи много. А може би най-силната ѝ връзка с Политковская – и с темата на спектакъла – е нейното изострено, почти болезнено чувство за справедливост. Да работя с млади и будни хора като Надя е много обнадеждаващо.

И двете сме хора с характер и в работата ни имаше, разбира се, и сблъсъци. Но винаги си напомняхме, че го правим за нещо по-голямо от нас. Това ни помагаше да преодоляваме различията бързо и да продължим напред заедно. И съм ѝ дълбоко благодарна – за доверието, за силата, която ми даваше, и за това, че беше до мен в един толкова важен и уязвим процес.

Вярвате ли, че у нас има нужда от повече „непоправими“ гласове – не само в изкуството, но и в обществото?

Аз съм далеч от мисълта, че един театрален спектакъл – дори нашият – може да промени реалността. Но вярвам силно, че театърът, особено в днешното време и на мястото, където живеем, остава като един остров. Място, където свободата – мисловна, емоционална, творческа – все още е възможна. И най-важното – в центъра на този остров стои човекът и търсенето на истината за него. Това днес е повече от необходимо.

Нашият спектакъл е посветен на свободата на словото – онзи жизненоважен елемент за всяко здраво демократично общество. Свободата в театъра е също толкова важна. Струва си да се прави такъв театър, който задава трудни въпроси, провокира мислене и отказва да мълчи.

В нашата действителност виждам един дълбоко вкоренен, почти атавистичен страх, че някой ще дойде отвън, ще ни завладее, ще ни отнеме свободата. Но това, което не осъзнаваме, е, че най-опасните окови не идват отвън – ние сами си ги слагаме. Несвободата ни не е наложена – тя е вътрешна. И никой няма нужда да ни поробва, защото често сами живеем като несвободни.

И точно тази вътрешна несвобода трябва да бъде разбивана – защото тя ни превръща в безмълвни, бездействени същества. А това е почвата, върху която най-лесно избуява злото. В този момент в света повече от 150 държави се управляват от диктаторски режими – това посочва изследване на Амнести Интернешънъл. Такива статистики са плашещи. Това е и онова, което свързвам със спектакъла и с Анна – нейната битка с желязната машина. За мен тя води тази битка не просто с перо и думи, а с вътрешната си свобода. И именно тя е нещото, което най-силно ме докосва – и като актриса, и като човек, и като гражданин.

Този спектакъл реагира на съвременността по начин, който дори не винаги можем да предвидим. Изумява ме как при всяко представление, в зависимост от случващото се в света в дадения момент, на преден план излизат различни смисли, различни сцени „заговарят“ по нов начин. А ние нищо не променяме – просто реалността влиза в театъра. И за мен това е една от най-съществените функции на театъра – да бъде жива рефлексия на света около нас. Да откликва и да пита.

Гледайте „Анна – непоправимата“ от Стефано Масини на 9 юни от 18:00 ч., Държавен куклен театър – Варна.