Жаклин Добрева разговаря с режисьорката Надя Панчева за спектакъла „Анна – непоправимата“, продукция на Оренда Арт Център и Регионалния център за съвременни изкуства „Топлоцентрала“ в София, част от програма „Шоукейс“.

Какво те привлече в пиесата на Стефано Масини и какво те мотивира да я поставиш именно в България, която е първата страна от Източна Европа, осмелила се да даде сцена на този текст?



Предложението да поставя пиесата дойде от продуцентката Кремена Димитрова. Нейна приятелка гледала постановка по пиесата на Масини в Брюксел и веднага се обърнала към нея с молба да намери начин този текст да се постави и в България. Кремена се свърза с мен точно когато с Димитър Ангелов бяхме в Берлин и проучвахме детайли и истории около ЩАЗИ за целите на спектакъла „Докато смъртта ме раздели“. Впрочем, ако днес напишете „ЩАЗИ“ в Гугъл, едни от първите резултати, които ще ви излязат, са свързани с разкритията за сътрудничеството на Путин с Министерството на държавната сигурност в Източна Германия в миналото.
Но не той е темата и антагонистът в нашия спектакъл. Той е личността, която излиза на преден план от документалния материал. Отвъд това име стои много по-мащабна структура с корени по-назад във времето, която в полето на театралното вече мутира по съвсем друг начин, носи друг заряд, надскачащ конкретни имена и събития. Или поне в нашия екип винаги се стремим да преминаваме отвъд фактологията.

По-дълбокото изследване на въздействието на тези репресивни системи върху отделни личности и върху цели общества, с техните метастази, които формират модели на мислене, ме накара да не се колебая дали подобна история има смисъл да се съживи. Да се отпушват енергийни потоци на потиснати гласове, които са носители на съпротивление и истина, е не просто достатъчна причина да се захванеш с един драматургичен текст, а причина да отстояваш кауза, която надхвърля конвенционалните усилия на един екип да съшие спектакъл, както често се случва – някак рутинно.

Още повече, поставянето на този текст в български контекст е съзнателен жест – не просто художествен, а културен и граждански. Да се даде сцена на Анна Политковская тук означава да се даде сцена на една травма, която не е чужда, а дълбоко наша, но често остава неизговорена. Именно затова екипът ни вярва, че България не само може, но и трябва да бъде първата страна в този географски и културен контекст, която се осмелява да я изслуша.

Как подходи към изграждането на този емоционален хибрид между личната, уязвима истина на Анна Политковская и широкото обществено послание, което нейният живот и съдбата ѝ носят? Как в сътрудничеството с Невена Калудова успяхте да уловите едновременно нейната човешка деликатност и непреклонната ѝ вътрешна сила като символ на съпротива и морал?


Невена Калудова носи в себе си едновременно крехкост и много силна мощ. Това е природа, която трудно може да се наподоби. Бих казала, че по-важното е, че Невена има личностните качества и силата на характера да изгради партитурата на Анна. Тя не просто „играе роля“, тя застава зад позиции, зад каузи с мисълта и ангажираността си. Това не се играе в класическия смисъл на думата. То се осмисля, преживява и подлага на съмнение в постоянен интелектуален поток. Много труден актьорски процес, който не се среща често у нас, защото такива задачи не са масово срещани и сякаш и не може да се оцени достатъчно работата по една такава роля. Тя е споделяла многократно в интервюта, че се е подготвяла в рамките на цяла година за този спектакъл. Когато се срещнахме, тя вече носеше Анна в себе си. В жестовете си, в непримиримостта си, в търсенето на по-задълбочената истина, дори на ниво процес на репетиции. Като екип, ние всички винаги сме били на мнение, че трябва да работим за това да изградим образа на Анна като максимално го дърпаме към нейната най-уязвима същност – на жена, на майка, на крехко човешко същество, което в контраст на събитията, местата и жестокостите, които изтърпява върху себе си, прави картината още по-брутална и въздействаща. На този контраст разчитахме и за по-мощното въздействие върху зрителя.

Какво беше твоето виждане за визуалната концепция на спектакъла и как работихте с художника Ясмин Мандели за постигането ѝ, особено с оглед на използването на мултимедийни и пространствени средства като мапинг и скулптурна конструкция?


Не съм от режисьорите, които споделят, че „сънуват“ работата си и работят с ирационални импулси, които после превеждат на театрален език, но в случая се получи точно така. В тази драматургия, която е извън законите на триединството за време, пространство и действие, много е важно как ще се изгради единен образ на спектакъла. Това решение не е просто естетическо, а и определя целия театрален език на постановката. Авторът не дава никакви ясни указания, текстът е типичен постдраматичен ключ. Този етап от работния процес съвпадна с демонтирането на Паметника на съветската армия в София. На ръба на една следобедна дрямка, явно повлияна от събитията, ми се яви монументалната огромна куха глава и видях една от сцените на пиесата. Веднага звъннах на Ясмин и се оказа, че в същия момент тя гледа документален филм, в който огромна глава-паметник на Сталин е легнала на една страна. Така започна всичко. След това Ясмин разви идеята функционално и естетически. Мапингът дойде по-късно, в процеса на репетиции. В началото исках трупът на жената, убита в блока на Анна Политковская, да присъства през цялото време на сцената като енигма към която да се върнем на финала, но нямах точното средство. С Невена Калудова, която трябва да си взаимодейства с това средство, започнахме да търсим различни варианти, докато се стигне до този. Тогава към екипа се присъедини и Невена Василева, нашият мапинг сътрудник. 


Има ли в теб – като режисьор и гражданин – усещане за „непоправимост“ подобно на това, което се внушава в заглавието? Възможна ли е ангажираност в изкуството, която не е обречена или мъченическа?



Да, усещането за „непоправимост“ понякога ме съпровожда, но не като отказ от действие, а като екзистенциален хоризонт, в който изборите ни се сблъскват с мащаба на една сякаш непреодолима криза. Като млади хора от нашето съвремие, често стоим пред реалности, които изглеждат необратими – исторически, политически, морални. Ние сме поколение, което живее след „края на изкуството“, след разпадането на големите разкази. Но именно там се ражда нуждата от сцена, от среща, от акт на споделяне.

Ангажираното изкуство не е задължително мъченическо. Мисля, че тази представа – на страдалеца, на изгубения идеалист – е романтичен капан. Изкуството може да бъде активно, иронично, любопитно, радикално и съпротивляващо се, без да се самосъжалява. Да живееш с отворени сетива към жестокостта на света не значи да си безсилен.

Така че, да, усещам непоправимостта. И вярвам, че ангажираността в творците не е героизъм, а акт на присъствие – уязвимо, но действено.

След „Анна – непоправимата“, какво според теб остава като дългосрочна задача пред политическия театър у нас? Може ли той да се превърне в устойчиво място за съвест, съпротива и критично мислене – не само по повод изключителни личности, а и в ежедневието ни като общество?



Всеки театър в същността си е политически. Това дали екипите осъзнават, че сътвореното от тях на сцена носи определен политически жест, е друга тема. В по-широк смисъл бих казала, че у нас критическата функция на театъра е рядко изследвана и търсена територия. Това изисква много повече усилия от екипа, който стои зад проекта. В спектаклите на някои от утвърдените ни режисьори човек може да разкодира партитурите, които са заложени, провокациите към мисълта, но това по-скоро е рядкост. В масовия ни театрален продукт не се дълбае на такова ниво. Това подценяване на зрителя, в което сме изпаднали като обща настройка, води до разпад и на изискванията, които залагаме пред себе си, което е опасно. Надявам се в бъдеще да се появят повече млади творци, които да се захващат с театър не само заради развлекателната му функция, защото това води до профанизиране на голяма част от продукцията, която ни залива. Въпреки че всички установяват този проблем, на гилдийно ниво все още не можем да се мобилизираме с правилните усилия за преодоляването му.

Гледайте „Анна – непоправимата“ от Стефано Масини на 9 юни от 18:00 ч., Държавен куклен театър – Варна.