Жаклин Добрева разговаря с Албена Ставрева за нейния моноспектакъл „Неведение“, на който е и автор, продукция на Народен театър „Иван Вазов“, част от фестивалната програма „Шоукейс“.
Споменавала си, че образът на твоята героиня в „Неведение“, Гичка Кукуто, е вдъхновен от Дана Кукуто – персонаж от спектакъла „Народът на Вазов“ на Диана Добрева на сцената на Народния театър, за който пишеш текст. Как се разви този творчески импулс до самостоятелен моноспектакъл? Какво запази и какво преосмисли в този преход?
Да, в „Народът на Вазов“ имах щастието Диана Добрева да ми се довери и да ми даде възможност да изиграя образа на Дана Кукуто. Тя реши да остави в спектакъла един кратък текст, който сама написах. Това наистина ме трогна и ми вдъхна увереност. Този текст беше на диалект и много комичен, защото героините там са бегалки – един особен женски свят. Съвпадението с „Неведение“ всъщност е само в псевдонима Кукото – нищо повече. Диана знае, че пиша. Имам една издадена стихосбирка. Когато напиша нещо, толкова много се радвам, че бързам да го споделя с всички. И ако някой е склонен да ме изслуша – чудесно. Диана ме е изслушвала. И мисля, че точно това нейно отношение, този жест на внимание, ми даде увереност. Даде ми свободата да напиша нещо свое – по мой начин.
Така започна да се оформя в съзнанието ми образът на Гичка Кукото. Макар да звучи като продължение, всъщност тя е напълно различна героиня от Дана Кукото в „Народът на Вазов“. Докато пишех „Неведение“, изписах 4-5 тетрадки на ръка. Имаше толкова много случки, толкова плътен живот около тази героиня, че най-трудното беше не да ги създам, а да избера какво да остане. Имаше много истории, които харесвах, но трябваше да се откажа от тях, за да може спектакълът да диша и да бъде добре конструиран.
В него откриваме обвързаност между личната съдба и колективното неведение — незнанието, което е едновременно защита и проклятие. До каква степен разглеждаш „неведението“ като състояние на ума, като социална диагноза или като философска позиция?
За мен „неведението“ тръгва от едно съвсем детско възприятие – от буквалното разбиране на думата, такова, каквото би имало едно дете. Това е изходната точка на спектакъла. Постепенно, с развитието на историята, героинята преминава през едно вътрешно събуждане. Тя осъзнава, че неведението не е просто нейно, а е общочовешко състояние – че всички ние, хората, сме в някакво „неведение“.
В хода на спектакъла думата се променя – от неведение към невидение. И тогава идва един красив обрат: ако успееш да се „вгледаш“ истински във всеки човек, той се превръща във видение. В края на представлението, когато героинята осъзнава възрастта си и приближава края на живота, тя казва нещо, в което и аз самата вярвам – че първо живеем като видения, а след смъртта – като невидения. Това е една лична вяра в продължението на живота отвъд. Така че при мен всичко започва по детски, с простичко и чисто възприятие. Но постепенно навлиза в по-дълбоките пластове – социални, философски, дори метафизични. В основата стои разбирането, че всеки човек има значение, всеки човек е важен – дори ако е различен, дори ако другите го смятат за „луд“. Героинята в спектакъла е точно такава – хората я възприемат за луда, но тя не е. Тя е просто много чиста. Един по детски чист човек, който не се е огрубил от живота.
Използването на диалектен език носи усещане за конкретен културен контекст. Какъв е за теб смисълът на този езиков избор?
Използването на диалект в спектакъла е напълно целенасочен избор. Не исках той да бъде ограничен до едно конкретно село или регион. Не съм искала да правя изследване на диалектите. По-скоро търсех усещането за някакво българско село, което може да е навсякъде. Героинята можеше спокойно да е и от малък град. Аз самата съм от Велико Търново, но всяка ваканция прекарвахме по селата, и това беше невероятно преживяване – усещане за свобода, за игра, за живот. А покрай работата ми в театъра в Смолян обиколихме редица родопски села. Снимала съм на различни места из България. Този житейски път ми даде богат езиков опит и исках това да се усети в спектакъла.
Диалектът, който използвам, има основата си в хасковския и търновския говор, но съм включила и думи от различни краища на България. Има дори по нещо от Македония и Сърбия – думи, които са красиви, поетични, наситени със смисъл. Те носят едно вътрешно богатство, което много ми се искаше да запазя и предам на сцената.
Името на спектакъла „Неведение“ е предложено от Явор Гърдев, който е включен в екипа и като консултант. Бих ли разказала повече за естеството на тази колаборация? Как се отрази неговият поглед върху драматургията, структурата или концепцията на спектакъла?
На всеки, който ме попита, винаги казвам едно и също – че на Явор Гърдев ще бъда винаги дълбоко благодарна. Не сме работили заедно преди, той е от по-младото поколение, но аз познавам добре работата му – гледала съм всичките му спектакли и изпитвам огромно уважение както към театралния, така и към киноталанта му.
Когато му показах „Неведение“, той се отзова без колебание – дойде в една гореща юнска вечер, изгледа целия спектакъл и застана зад него. Хареса го и даде ценната си подкрепа, включително като предложи и самото заглавие. Това за мен означава много. Защото не беше задължен да го направи. Просто го направи – защото е човек на изкуството, който разпознава и подкрепя смисленото.
Срещнахме се на следващия ден – пихме кафе и разговаряхме. Първото, което ми каза, беше, че представлението е около час и десет минути. А според него за моноспектакъл е добре да бъде поне час и двадесет. Аз дори не се бях сетила да го засека! И тогава той ме попита: „Можеш ли още малко да го удължиш?“ И аз веднага казах: „Да, да, да! Толкова неща махнах! Мога веднага да върна някои от тях!“ Попитах дали мога още утре да му се обадя, за да му ги прочета, и той каза: „Разбира се!“ Това беше толкова вдъхновяващо. Страхотно преживяване.
Сподели ми и нещо много важно — в една от сцените накрая се опитвах да изиграя мъглата с помощта на парче найлон. А Явор каза, че това не стои добре, защото всичко в спектакъла е много чисто, органично, природно. И беше прав. На следващия ден, когато му се обадих да му прочета върнатите сцени, го попитах: „Ами ако мъглата е дим, като от цигари?“ И той отговори: „Да, така може. Това ще работи.“
Явор Гърдев е голям творец. И голям човек. Тази щедрост, този жест, е пример за нещо много важно, което всички ние, особено в България, трябва да умеем – да се радваме на успеха на другия. Да се зарадваш, дори когато не е „твоето“. Просто защото вярваш, че нещо има стойност. И ако можеш да помогнеш – да го направиш. Това е урок, който никога няма да забравя.
„Неведение“ е силно личен, многопластов проект, в който ти не само играеш, но си и негов създател във всяко отношение! Какво предизвикателство представляваше за теб да обединиш тези функции в една съзидателна структура?
Да, „Неведение“ е наистина много личен проект. Истината е, че не съм имала за цел да ставам режисьор, сценограф, костюмограф или художник на плакатите. Рисувам си любителски, но тук ставаше въпрос за нещо друго – като автор на текста много ясно знаех какво искам да кажа с всяка дума. Всяка фраза, всеки подтекст е дълбоко обмислен и преживян. И може би затова почувствах нуждата сама да изградя цялостния образ на спектакъла. Всичко в него е минималистично – от сценографията, през костюма, до осветлението. И за първи път ми се случва да се ангажирам толкова цялостно с една театрална творба. Но не мога да си представя някой друг да ме режисира в този спектакъл. Не защото не ценя режисьорите – напротив, възхищавам се на работата им. Просто в този конкретен случай усещането беше друго. Текстът е толкова личен, че ми се струваше, че само аз мога да го изведа на сцена по начина, по който го усещам.
За мен „Неведение“ е нещо повече от театър. Повече от актьорска игра. Това е моето усещане за света, за хората, за живота. Всичко, което съм искала да изразя през годините, но не съм имала възможност или пространство да го направя – тук намери форма. Аз съм човек, който винаги се е радвал на изкуството – на добрия театър, хубавото кино, музиката, изложбите. И сега просто получих шанса и аз самата да кажа нещо. Като човек. Не просто като актриса.
Припознаваш се в героинята си?
Да, мога да се припозная в нея. В някои аспекти в нея виждам себе си, дори малко и дъщеря си. Героинята дълго време не осъзнава, че е възрастна – тя живее с усещането, че все още е дете. Затова и другите я възприемат като „лудата“. Но в тази абсурдност, в този детски поглед към света се откривам и аз.
Това, което също е важно за мен в този образ, е въпросът за доброто и злото – как ги разбираме. Не говоря за конкретни случки, а за принципи. Героинята няма родители, а аз имах щастието да имам най-добрите родители на света. Сигурно всеки така си мисли, но за мен това е истина. И точно защото знам какво означава да имаш такива родители, мога да усетя болката на децата, които нямат тази опора. Поставям си въпроса и в спектакъла – кой всъщност е родителят? Онзи, който те е родил и изоставил? Или онзи, който те е отгледал с любов и грижа? За мен отговорът е ясен – родител е този, който те е обгрижил.
Героинята също така попада в ситуации на манипулация, а това е друга тема, която ме вълнува. Вярвам, че никой няма право да се възползва от наивността и добротата на друг човек. Дори когато човек не може да се защити, той усеща, че е манипулиран – и често прощава. Това умение да прощаваш и да вярваш, че другият може да се промени, е много човешко. В края на спектакъла героинята прощава на децата, въпреки жестокостта, която проявяват към нея. Тя е човек, който вярва в чудеса. А и аз, макар и по-рядко вече, но както като дете – все още вярвам в чудеса. За мен самият факт, че „Неведение“ видя бял свят, е чудо.
Какво следва след „Неведение“? Мислиш ли за втори спектакъл?
О, да, да! В момента имам нов текст, който написах – за спектакъл с много герои и с много актьори. Всъщност и в „Неведение“ има множество персонажи, но те не присъстват на сцената физически. Докато новият проект няма как да е моноспектакъл –
той изисква голям екип, присъствие на сцена. Надявам се, ако му е писано, да види бял свят. Ако не – ще го прочетем с приятели, ще го преживеем заедно. Това също е ценно. Това е съвременен текст – много смел, бих казала. Дори малко на ръба. Има известна доза скандалност, но предимно е комичен – много смешен. Има обаче и онези моменти, в които, вярвам, ще хване зрителя за гърлото. Те са по-малко, но са важни. Така че… ще видим какъв ще бъде пътят му.
Гледайте „Неведение“, моноспектакъл на Албена Ставрева, продукция на Народен театър „Иван Вазов“ на 6 юни, 19:00 ч., Драматичен театър – Сцена „Филиал“.