Жулиета Василева разговаря с Розита Еленова за документалния филм, посветен на актьора, режисьора и театралния педагог Димитър Еленов “Свободен, по-свободен… Димитър”. Той се представи на 4 юни в Художествената галерия като част от паралелната програма на фестивала. 

Какво ви вдъхнови да направите документален филм за Димитър Еленов?

Общувала съм с тази личност във всичките ѝ аспекти. Аз съм негова ученичка, след това съм работила с него като актриса с актьор, като актриса с режисьор, след което 25 години съм била негова съпруга. Вдъхнови ме това, че имаше хора, които искахме и можехме да говорим за него. И това, че тази личност е интересна с цялостната си вътрешна конституция. Има един проблем, който публиката често не оценява – дали големият, известният творец е и голяма личност. Много често тези представи се разминават. Склонни сме да обожествяваме някого, когото харесваме от сцената, от екрана, от музиката… При Димитър тази симбиоза беше категорична – никой не може да каже обратното. Дори най-големите му врагове. Той беше голям и в личния, и в професионалния си живот. Затова смятам, че такъв тип личности заслужават да има филм и книга за тях.

Трудно ли е да се създаде документален портрет на човек, с когото имате лична, семейна връзка?

За мен беше доста шизофренично. Получавала съм много тежки пристъпи на някакъв ужас, особено в монтажното студио. Стоиш и го гледаш непрекъснато, виждаш ризата, която си му подарил, часовника, който сте купили заедно… Но по-важното е публиката да види творците, защото имаше много силен театър и кино в края на 20. век в България, когато той твореше.

Поне десет пъти съм се отказвала да довърша филма, но когато започнах да събирам материалите, архивите на БНТ, които са изключително богати, започнаха да се превръщат в една „снежна топка“ и се чувствах длъжна да го довърша и да спася душата си. Аз наистина спасих душата си с този филм.

Първоначално нямах намерение да се показвам във филма, но когато снимахме кадрите със Светлана Янчева, в един момент просто казах на оператора да обърне камерата към мен и изказах каквото исках да кажа. Двама приятели режисьори ми дадоха съвет, че трябва да покажа този истински човек и реших да включа тези кадри съвсем в края на монтажа, за да мога да сваля това обожествяване, тази възхвала и да покажа човека. Аз не коментирам личния живот, коментирам творческия път на един творец.

Какво ново научихте за Димитър Еленов, докато подготвяхте филма?

Научих ужасно много нови неща. Срещнах се с хора, с които той е общувал още преди мен, с които не са се виждали от много години. Има филми, които взех от архивите, които не съм гледала, защото са от 1970-те, 1980-те години, когато имаше само телевизия и ако не си ги гледал по време на излъчването, повече няма къде да ги видиш. Аз въобще не знаех, че е снимал някои от тези филми. Документалистиката се превърна в моя любов. Тя е един гейзер, който те изненадва и не знаеш къде ще разровиш и какво ще се появи. Летях в някакви моменти.