Анита Ангелова разговаря с режисьорката Диана Добрева за спектакъла „Без кръв“ по Алесандро Барико, Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“, Пловдив.
Как се роди идеята за съвместната продукция между пловдивския Драматичен театър и Народния театър от Велес в Северна Македония? Какви нови хоризонти откри това сътрудничество пред вас като режисьор?
Идеята за тази копродукция дойде от тогавашния директор на театъра във Велес – Сашо Димоски, който имаше голям интерес към работата ми в театъра като режисьор. Той следеше проектите ми от години и дори идваше специално до България, за да гледа представления – както в Пловдивския театър, така и в Народния театър.
Идеята за това заглавие дойде от мен и Александър Секулов. Първоначално трябваше да бъде просто проект в Пловдивския театър, защото, както знаете, ние имаме афинитет към творчеството на Алесандро Барико. Вече бяхме реализирали „Коприна“, а „Без кръв“ беше едно от големите ни желания. Надяваме се да не спрем дотук и да продължим да работим по негови творби. Когато вече бяхме взели решението да поставим „Без кръв“ в Пловдив, Сашо Димоски беше поканил нашия спектакъл „Одисей“ на Международния фестивал на античната драма „Стоби“ във Велес, където получихме наградата за най-добро представление. Именно там, през разговори с него, осъзнахме, че темата, която засяга романът „Без кръв“, би могла да даде основа да се изгради важен мост между двете страни. Така се стигна до решението спектакълът да се реализира като копродукция между двата театъра с участието на актьори от Северна Македония и България, като всеки от тях говори на собствения си език. В творческия екип включихме и други творци от Северна Македония, прекрасни професионалисти – сценографа Валентин Светозарев, костюмографите Раде Василев и Елена Вангеловска, хореографа Олга Панго и невероятния композитор Сашко Костов.
Логистиката не беше лесна, но желанието на двете страни беше толкова силно, че в крайна сметка всичко се случи. Човек просто трябва да знае каква е целта му, тогава пътят е изпълнен с любов. Това беше началото на процеса, след това целият екип пристигна в Пловдив. Актьорите и творческият екип прекараха два месеца в града, където работеха и живяха. Щастливи сме, че проектът достигна до хубав край за всички. „Без кръв“ гостува на фестивала МОНТ в Скопие, взе участие и на Международния театрален фестивал MITEM в Будапеща, където пожъна голям успех. Спектакълът беше отличен с наградата „Аскеер“ в няколко категории, което ни направи много щастливи. Екипът от Северна Македония беше поласкан от това признание. Сега с нетърпение очакваме гостуването ни във Варна – аз имам дългогодишна връзка с фестивала „Варненско лято“. Винаги е голяма радост и празник, когато играем на него. Много обичам варненската публика, надявам се и тя да обича моите спектакли. Очакваме тази среща с огромно нетърпение.
Получихте „Аскеер“ за режисурата на „Без кръв“, а в речта си казахте, че „театърът прави това, което политиката не успява“. Какво може изкуството днес, което политическите институции често пропускат? И къде минава границата между социалния ангажимент и художествения изказ?
Това е тема, с която се занимава и самата драматургия на романа на Алесандро Барико. Тя е тъкана на структурата ѝ. А именно за прошката като единствен възможен начин да продължиш. Разглежда се умението да простиш дори на човека, когото смяташ за най-големя си враг. И не просто да му простиш, а да го заобичаш. Това е качество, което не знам как би могло да се постигне в политиката.
Когато в Пловдив се събрахме всички да работим, се създаде невероятен процес. Той беше изпълнен с опиянение от обич и благодарност, че творческите енергии на двата народа могат да бъдат събрани на едно място. Имахме прекрасен, дълбок и важен процес по време на репетициите. Когато дойде моментът да се разделим, на всички ни беше много тъжно, защото любовта, която се случи помежду ни, беше огромна. Политиката не умее да отдава внимание към отделния човек. Липсва съпричастност към съдбата на индивида. Човещината е първото, което може да доведе до пътя на спасението. Как това се постига в политиката – не знам. Но знам, че в театъра е възможно.
В спектакъла има сцени на напрежение и насилие, но и мигове на абсолютна интимност. Как работихте с актьорите върху изграждането на тази емоционална палитра и вместихте танца в нея?
Ние, балканските народи, сме много близки като темперамент и като сетивно усещане за света. Затова процесът беше изключително лек. Работила съм и с френски актьори, и с представители на други националности, но досега не бях изпитвала подобно обединение, като това на балканските творци, около усещането за живота, за света. Освен че имаме сходен темперамент, много си приличат и болките ни. Приличат си тъгите и нещата, които ни правят щастливи. Болестта на душата ни като че ли е една и съща. Процесът беше много лек и се разбирахме буквално с една дума. Олга Панго, хореографът на спектакъла, която по това време беше директор на Националния балет на Северна Македония, свърши изключителна работа. Тя е голям професионалист. Всеки, който гледа „Без кръв“, ще усети нейната работа, която е великолепна.
В „Без кръв“ се изправяте пред предизвикателството да работите с деца. какъв беше най-ценният принос, който децата внесоха в енергията и посланието на спектакъла?
Децата са изключително важни за този спектакъл. Цялата история започва от едно момиченце, което става свидетел на убийството на семейството си. Тази лична трагедия – да изгубиш своите близки пред очите си – е в основата на драматургията. Спектакълът проследява болката на това дете, през какво преминава то, как се опитва да се примири със случилото се и дали изобщо е възможно човек да се помири с подобна съдба. Основната линия на спектакъла е помирението с преживяното като дете, което носиш като кръст и съдба цял живот, и как това може да бъде разрешено. Кой е изходът, през който можеш да се спасиш, носейки тази огромна тежест в сърцето си от дете.
Присъствието на децата в спектакъла беше необходимо, защото всичко започва именно от едно дете. Освен това аз винаги съм обичала да работя с деца. В много от представленията си съм включвала деца и смятам, че те са едни от най-дисциплинираните актьори, които съм срещала. Те са концентрирани, не грешат, не забравят нито една дума. В известен смисъл, са перфектни актьори.
Още от първото ми представление „Медея“ (2006) работя с деца. Обичам работа с тях и често съм го правила. Оказва се, че години по-късно и за тези деца, които са играли в спектаклите ми, това остава незабравим спомен и щастлив момент от техния живот. Затова вярвам, че включването на деца в спектакъла е ценно и за двете страни. Те са пълнокръвни участници, с истинско актьорско присъствие.
Друг важен елемент от Вашия спектакъл, както вече споменахте, е прекрасната музика на Сашко Костов и Явор Карагитлиев. Тя присъства не просто като фон, а като действащо лице. Каква беше ролята на живото музикално присъствие в изграждането на емоционалния свят на спектакъла?
Едно от истинските чудеса в този процес беше сътрудничеството между нашия композитор Явор Карагитлиев и Сашко Костов от Северна Македония. Те двамата бяха невероятен тандем през цялото време. Музиката се създаваше в залата, докато репетирахме. Всичко се раждаше на място – всички звуци, песни, които се чуват на определени места в спектакъла. Почти всичко се изпълнява на живо, останалото също е записвано по време на репетиции. Тяхното взаимодействие беше изключително.
Звуковата среда в спектакъла е много сложна. Звукът трябва да реагира на жестове, на точно определени стъпки. Решихме, че музиката трябва да се явява като истинско действащо лице. Допълнителен елемент от спектакъла, който диша заедно с актьорите и го носи на крилете си. Затова решихме тя да бъде на живо. Сашко Костов следи всичко в реално време – актьорите, тяхната игра, дишането им. Той реагира с музика в синхрон с тях. Цялата звукова среда, която зрителите чуват, 95% от нея се прави на живо. Сашко е изключителен пърформър. Той много обича да работи на живо. По време на спектакъла цялото действие преминава през него. Всеки път за него е като първи – истинско, емоционално участие, в което той влага себе си напълно. Това е огромен плюс за спектакъла.
Какво послание искате зрителите да отнесат със себе си?
Посланието на този спектакъл е едно от най-важните, които можем да отправим днес, особено в този свят, пълен с войни и мрак. То е ясно: ако не преминем през милосърдието, прошката и любовта, няма спасение за нас. Както показва и финалът на спектакъла – ако не се стремим да направим света малко по-състрадателен, ако не смекчим сърцата си и не се научим да прощаваме, да обичаме дори този, който е направил нещо непростимо – няма как да продължим напред. Знам, че звучи утопично, но понякога в изкуството не е лошо да помечтаем. Да мечтаем за един по-милостив свят, в който не се лее кръв. Вярвам, че този спектакъл не е просто театрална постановка. Той носи мисия, която надхвърля сцената. Щастлива съм, че намерихме сили и воля да го създадем.
Гледайте „Без кръв“ на 5 юни от 20:00 ч., Драматичен театър – Основна сцена, като част от българската селекция.