Катрин Тодорова и Николай Станоев: На прага между Театралната академия и професионалната сцена

Жаклин Добрева разговаря с  Катрин Тодорова и Николай Станоев, студенти IV курс  актьорско майсторство за драматичен театър в НАТФИЗ в класа на проф. Пламен Марков, който гостува на фестивала с дипломния си спектакъл „Колко е важно да бъдеш сериозен“ от Оскар Уайлд с режисьор Стайко Мурджев.

Как започна вашият път в дипломния спектакъл „Колко важно е да бъдеш сериозен“ и какви бяха първоначалните ви впечатления от текста на Оскар Уайлд?

Катрин: Аз бях чела пиесата преди доста години. Когато в трети курс разбрахме, че ще правим дипломен спектакъл по нея, я прочетох отново. Останах с абсолютно същите впечатления, както и първия път. Когато Стайко Мурджев започнахме да работим по-задълбочено, тя придоби съвсем нов смисъл за мен. Може би най-забавното и изненадващо беше колко актуално звучат темите ѝ днес. В началото Стайко каза, че няма ясна представа как точно иска да изглежда спектакълът и ще разбере, когато ни види на сцената. Докато четяхме на маса, нямаше конкретна концепция – идеята беше заедно да я изградим. Така се появи мисълта да направим нещо съвременно – с телефони, модерни дрехи, да пренесем действието в наши дни, но да запазим езика и стилистиката на оригиналния текст. Това предизвикателство ни постави въпроса как да оправдаем този контраст: защо героите говорят по начин, характерен за времето на Уайлд, но живеят в настоящето? Честно казано, така и не намерихме напълно удовлетворяващ отговор, но точно в това може би беше чарът на целия процес.

Николай: Преди да прочета пиесата, отидох да гледам постановката „Колко важно е да бъдеш сериозен“ в Театър „Българска армия“. Това ми помогна да добия първоначално усещане за текста и атмосферата. След това прочетох пиесата на Оскар Уайлд и тя ми се стори изключително любопитна – пълна с фин хумор и интелигентни диалози. Разбира се, веднага ми направи впечатление, че това е хумор, който е дълбоко свързан с английския език и култура. Някои от шегите звучат по различен начин на български и понякога се губи част от ефекта им, но въпреки това текстът носи особен чар. Стана ми любопитно да изследвам персонажите – защо действат така, какви са техните мотиви, какво стои зад репликите им. Освен това знаехме, че ще работим по този текст с режисьора Стайко Мурджев, което още повече засили интереса ми и очакванията ми към процеса. Така че – да, моят път в дипломния спектакъл започна рано и с голямо любопитство към текста и неговия свят.

Катрин Тодорова (вдясно) в сцена от спектакъла

Какви особености от режисьорския подход на Стайко Мурджев срещнахте по време на репетициите и какви основни насоки ви даде той?

Николай: Работата със Стайко Мурджев беше напълно различна от това, с което бяхме свикнали дотогава. Другите ни дипломни спектакли се реализираха с преподаватели от екипа ни – хора, които вече ни познават от две-три години. С тях имаме близки отношения и определена установена динамика. Стайко обаче беше външен за Академията – и това ни даде възможност за първи път да се докоснем до процес, по-близък до професионалния театър. Не че другите режисьори не са професионалисти – напротив, но с него липсваше предварителната близост, което създаде ново предизвикателство и мотивация. Много ни впечатли неговият подход. Докато при предишни проекти разпределението беше ясно още от началото, тук той направи нещо различно – започнахме с две-три седмици само четене на маса. Нямаше предварително определени роли. Трябваше сами да се докажем и заедно с него да достигнем до разпределението на персонажите.

Работата с него беше интензивна и изключително полезна. Той непрекъснато ни предизвикваше – не ни позволи да се отпуснем или да се задоволим с първото, което излезе. До последно ни караше да търсим още и още в образа си, да не спираме да се развиваме. Имаше моменти, в които се чудиш: „Справям ли се добре?“, защото рядко чуваш просто „браво“. Но всъщност именно това те кара да растеш. Разбрах, че този подход е много по-полезен – защото когато режисьорът не те „успокоява“, а постоянно те тласка към повече, тогава откриваш нови неща за себе си и за ролята си. Това е много по-ценно от лесното одобрение.

Катрин: Да, това беше първият ни сблъсък с човек извън Академията, който ни гледа по различен начин – не както асистентите или професорите, които вече ни познават. Имаше нещо основополагащо в подхода му, което силно ми повлия – начинът, по който се отнасяше към нас. Буквално ни третираше като равни. За първи път някой не се държеше с нас като със студенти, а като с професионалисти – или поне като с хора, които не са по-малко от него в момента. Най-простият, но и най-ярък пример за това беше, че през цялото време се обръщаше към всеки от нас на „вие“. В началото това създаде една дистанция, която обаче не беше студена – напротив, тя като че ли предразположи всички да бъдем по-сериозни, по-отговорни и по-внимателни в работата си. В края на процеса той сподели защо е избрал този подход – и тогава разбрах, че това „вие“ не беше просто форма на уважение, а част от цялостната му философия за съвместна и професионална работа. И това наистина остави отпечатък върху начина, по който подхождам към работата си днес.

Николай: Още в началото на репетиционния процес имаше различни идеи за това как да се подходи към текста – дали да го оставим в оригиналната му епоха, или да го осъвременим. Интересното е, че Стайко Мурджев не наложи свое виждане, а ни попита как според нас би било най-добре. Проведохме разговор и повечето от нас се обединиха около идеята, че един по-съвременен прочит би бил по-близък до днешната публика и би предизвикал по-голям интерес. В същото време обаче не искахме да изпадаме в крайности – например да заменим дневниците с телефони или да включим съвременни технологии само заради ефекта. В крайна сметка постигнахме балансиран подход – нещо като среден път между класиката и съвремието.

Стайко ни даде свободата да експериментираме и заедно преценихме кои елементи от оригиналния текст могат да се адаптират или изчистят. Някои от шегите, които са много специфични за времето на Оскар Уайлд и английската културна среда, отпаднаха, защото вероятно нямаше да бъдат разбрани от съвременната българска публика. Мисля, че в крайна сметка подходът беше успешен – запазихме духа на пиесата, но я направихме по-достъпна. А реакциите на публиката показаха, че сме постигнали добра комуникация чрез този нов прочит.

Николай Станоев (най-вдясно) и Катрин Тодорова (най-вляво) в сцена от спектакъла

Кои са важните уроци, които сте усвоили, не само като актьори, но и като личности, през времето, прекарано в Академията?

Катрин: Най-важният урок за мен беше дисциплината. В първи и втори курс бях изключително недисциплинирана – често отсъствах, не се явявах на занимания, вършех само необходимия минимум, за да мина. Разчитах на това, че в последния момент ще успея някак „да скалъпя“ нещата и всичко ще бъде наред. Искрено вярвах, че не е нужно да съм постоянно там, за да се усъвършенствам – че има и други начини. Сега разбирам, че това е било наивност, типичен „тийнейджърски“ период, но успях да премина през него. С времето осъзнах колко важни са отдадеността и постоянството. И мога да кажа, че в това отношение вече съм съвсем различен човек. Най-хубавото е, че тази промяна не ми е помогнала само в професионален план, но и в личен – в ежедневието, в отношението ми към отговорностите. И съм много щастлива, че стигнах до този извод навреме.

Как работата с проф. Пламен Марков в продължение на четири години повлия върху изграждането ви като актьори? Има ли конкретен съвет или подход, който ще носите със себе си и занапред?

Николай: Според мен един от най-ценните и правилни подходи на проф. Пламен Марков е това, че като поема клас едновременно като режисьор и преподавател по актьорско майсторство, той създава възможност режисьорите в класа да работят плътно с актьорите още през първите две години. Те участват активно в актьорските упражнения и процеси, което се оказа изключително полезно. Тази съвместна работа създаде силна основа за по-късната ни съвместна дейност – когато вече започнахме да реализираме спектакли с тези режисьори, те много по-добре знаеха как да комуникират с нас като актьори. Първо, защото ни познаваха лично и професионално, и второ – защото самите те бяха минали през сцената. Това им даваше яснота какво да изискват от нас и как да ни насочат по ефективен и разбираем начин. Мисля, че това е съществена разлика спрямо режисьори, които никога не са били от другата страна – на сцената. Методът на проф. Марков ни даде не само знания, но и увереност, усещане за екип и взаимно разбиране. Ако започна да изброявам всичко, което съм научил от него, ще ми отнеме много време. Но мога със сигурност да кажа, че съм изключително благодарен, че влязох в този клас и че получих шанса да уча от него.

Катрин: Аз също ще добавя, че бих благодарила от сърце на професора, че ме събра с тези хора. За нищо на света не бих заменила атмосферата, която той и колегите ми създадоха.

Сцена от спектакъла

На прага между Академията и професионалната сцена – какви са очакванията и страховете ви? Какво ви вдъхновява да продължите този път?          

Николай: Винаги съм усещал, че сцената е моето място… макар че до последно се колебаех дали да кандидатствам в Академията или да поема по друг път. Първият път, когато опитах, не успях – кандидатствах при проф. Пенко Господинов и проф.  Маргарита Младенова, но ме скъсаха още на първи кръг. Това беше тежък момент, защото знаех, че обикновено отпадат хора, които просто не са готови. И си казах: „Може би това не е за мен“. Но с времето осъзнах, че тогава наистина не бях достатъчно подготвен. Идвах от школа, в която се занимавахме с всичко по малко – театър, музика, танци. Не бяхме задълбочени в едно. Работехме основно за детска публика, което също има стойност, но е съвсем различно от сериозната театрална подготовка. Така че сега напълно разбирам защо не съм бил приет тогава. В крайна сметка влязох от втория път и съм щастлив, че не се отказах. А сега, след дипломния спектакъл ни предложиха щатна работа в професионален театър. Това е огромна стъпка за нас. Надявам се, че сме успели да се докажем и че ще получим шанс да играем интересни, силни роли и занапред. Очакванията са големи, разбира се, а с тях идват и страховете – дали ще успееш да отговориш на високите изисквания, дали ще намериш своето място. Но именно това ме вдъхновява – възможността да се развивам. И да не забравям защо избрах този път.

Катрин: Мисля, че основният ми страх е същият, който имат и 90% от абсолвентите – дали ще има място за моя глас в тази професия. Дали ще мога да намеря своето пространство и да бъда чута. Но въпреки този страх, дори и за миг не ми минава през ума да се откажа. Без значение колко е трудно, никога не съм разглеждала това като опция. Това, което ме мотивира, е усещането, че просто няма друг начин за мен да се изразявам. Това е моят език, моят начин да съществувам и да комуникирам със света. И вярвам, че щом съм тук, значи имам какво да кажа.

Какво бихте казали на кандидат-студентите, които искат да кандидатстват в НАТФИЗ и се съмняват дали ще успеят да се справят? Какво според вас е най-важното за успешния кандидат за актьорското майсторство?

Николай: Бих ги посъветвал, че ако наистина усещат, че това е тяхното призвание – да не се отказват, дори когато се сблъскат с трудности. А те със сигурност ще дойдат, защото няма лесен път, няма лесно щастие, особено в това изкуство. Важно е да останат целеустремени, да продължават да се борят, дори когато нещата не вървят. Да вярват в себе си и в това, което правят. Не бива да се влияят прекалено много от чужди мнения – особено от такива, които не са градивни или не идват от място на разбиране. Ако наистина усещат, че това е тяхното нещо – просто не бива да се отказват. Може би това е най-важният съвет, който мога да дам.

Катрин: Бих ги посъветвала най-вече да бъдат спокойни. Според мен, това, което е наистина важно за всеки кандидат-студент – а и изобщо за всеки млад човек – е да си отговори на три, на пръв поглед прости, но всъщност много важни въпроса – каква е моята кауза, коя е моята борба, какво искам да кажа. Когато човек стигне до консенсус със себе си – разбере какво го вълнува, какво иска да изрази и защо – тогава и така наречените „правилни материали“ започват сами да се появяват. И в момента, в който разбираш какво говориш, защо го говориш и какво искаш да достигне до хората отсреща, тогава няма как да не бъдеш разбран. И няма как да не се получи.

Гледайте „Колко важно е да бъдеш сериозен“ от Оскар Уайлд със студентите от IV курс актьорство за драматичен театър под режисурата на Стайко Мурджев, продукция на Театър НАТФИЗ на 4 юни от 18:00 ч.

Leave a Reply

Your email address will not be published.