Жаклин Добрева разговаря с актьора Владимир Карамазов за ролята му на Стенли в знаменитата пиеса „Трамвай „Желание“ от Тенеси Уилямс в постановката на Антон Угринов за Младежкия театър, част от българската селекция на фестивала.

От гледна точка на изпълнител, как възприемаш актуалността на пиесата на Тенеси Уилямс днес? Смяташ ли, че темите за насилие, уязвимост, идентичност и класов конфликт продължават да бъдат значими в съвремието?
Когато започнахме да репетираме, подходихме към пиесата като към една от големите модерни класики с мечтани за актьорите роли. Но с времето, задълбавайки се в текста, осъзнахме колко актуална е тя днес – особено с темите за насилието, за несправедливостите в съвременното общество. Това е и нещото, което хората най-много усещат, когато гледат представлението. Насилието, малтретирането на другия – тези аспекти излизат на преден план.

Аз също изведох за себе си важни теми от пиесата. В миналото фокусът сякаш е бил другаде – например в лудостта на главната героиня Бланш. Но днес темите, за които говорим – за насилието, за дискриминацията – са много по-осезаеми и значими. Това се усеща и в реакциите на публиката. Хората са ме спирали след представлението и са ми казвали колко неприятен е моят персонаж като насилник. Това ме накара да се замисля и дори в известен смисъл да започна да го защитавам – не действията му, а мотивите. Той също се бори за живота си, просто използва средства, които не са приемливи. Но тази негова борба го поставя в една по-комплексна светлина.

Най-силната тема за мен обаче е темата за различния човек – този, който има по-специфична чувствителност. Обществото често се опитва да унищожи такива хора. Това важи за всички, които се различават от „нормата“. Аз самият се чувствам сред тях и съм виждал как някой, който просто е по-чувствителен, по-затворен или има различни интереси, изведнъж бива определен като „странен“ и започва да бъде избягван. Има нещо много жестоко в това. Когато човек има по-различна душевност, често остава неразбран, а понякога дори унищожен от обществото.

Режисьорът Антон Угринов описва твоя образ Стенли Ковалски като персонаж, в който съжителстват жестокост и нежност. Как изследвахте тези емоционални крайности в репетиционния процес и как ги трансформирахте в сценично присъствие?

С Антон не тръгнахме с някаква предварителна схема – „тук ще покажем нежност, тук – жестокост“. Имаме дългогодишно приятелство още от Театралната академия и работим с огромно доверие един към друг. Именно това доверие ни позволява да градим персонажите органично, без да ги натрапваме или да ги обясняваме прекалено.

Стараехме се да направим Стенли по-сложен образ, защото така и на нас ни беше по-интересно. В процеса на репетициите започнахме да откриваме различни детайли и характеристики, които постепенно се наслояваха. И при всички положения – опитахме се да го защитим. Много е лесно да изиграеш Стенли просто като „изверг“, но ние искахме да покажем и неговата логика. Той не е просто лош – той се бори да запази живота си такъв, какъвто е. Този живот му харесва. И когато в него внезапно се появява някой, който го разклаща – той в началото търпи, опитва се да преглътне. Но в един момент взима категорично решение и унищожава.

В пиесата има една реплика на Бланш: „Още когато го видях за пръв път, знаех, че този човек ще ме унищожи“. Тя сякаш интуитивно усеща огромната разлика между тях. Те са две напълно различни вселени – тя говори за поезия, за изкуство, за вътрешен свят; той дори не разбира тези неща. И тази пропаст между тях не е само театрална – тя много напомня на реалността днес.

В нашето общество това разделение все повече се усеща – между хората, които живеят изцяло в материалното, и онези, които търсят смисъл в духовното. С Антон искахме именно тази разлика да излезе ясно на сцената – не просто като конфликт, а като сблъсък на цели светогледи.

Какви послания би искал да предадеш на публиката чрез този персонаж?
Посланието, което искам да предам чрез моя персонаж и чрез самата пиеса, е именно това: да бъдем по-чувствителни, по-емпатични, да положим усилие да разберем другия, вместо автоматично да се опитваме да го заличим, само защото не е като нас. В представлението много ясно се открояват две теми – насилието и различността – и ние наистина се хванахме за тях. Радвам се, че публиката ги усеща, че реагира на тези послания, защото те са болезнено актуални и дълбоко човешки.

В този спектакъл работиш с екипа на Младежки театър, а не с познатата сцена на Народния театър, където често те виждаме. Как ти повлия тази нова среда и сътрудничеството с млади актьори, с които не си работил досега? Какви нови хоризонти отвори за теб този процес?
През последните години усещам, че мога да се провокирам истински само когато работя с хора, с които не съм работил досега. С колегите, с които имам дълга история, всичко сякаш се е изчерпало. Така че за мен тази среща с трупата на Младежкия театър беше истинско вдъхновение – една много силна творческа среща с млади, талантливи актьори, които не познавах лично.

Работата с тях ми върна усещане от миналото. Те минават през трудностите, през които и ние сме минали някога, и за тях все още много неща изглеждат „много трудни“. Аз вече не използвам тази дума – трудно. За мен е просто работа, в която има смисъл, удоволствие, игра. Опитвам се да помогна, където мога – мисля, че успях да бъда полезен и на Веси (Веселина Конакчийския), която играе Бланш, като ѝ дадох напътствия, разказах ѝ истории от моя опит. И да, подигравам им се понякога, когато се оплакват колко е трудно – но с добро. И това някак ги мотивира, те усещат, че няма смисъл да се оправдават, и започват просто да работят. Това ми харесва.

В същото време и аз си сверявам часовника. Тези млади хора са съвсем различни от мен, когато бях на тяхната възраст. Съзнанието им е отворено към много повече неща. Всеки от тях прави по още пет неща, освен че е актьор – нещо, което при нашето поколение не беше така. Възхищавам се на тази тяхна многопосочност – това за тях е огромно богатство.

Знам точно за какво говориш. Напълно споделям мнението, че нашето поколение иска да опита и да прави всичко — и то наведнъж…
Ама това е супер! Аз всъщност го намирам много положително. Светът, в който живеем сега, направо ви налага да сте такива – да не чакате, а да действате. Докато ние – моето поколение – по-често сме чакали нещо да се случи. При вас има силна самоинициатива и това много ми харесва.

Всеки от младите актьори, с които работя в Младежкия театър, ме впечатлява с това, че не чака. Един има две заведения, друг снима, участва в независими филми, организира разни арт събития… Правят прекалено много неща, но това всъщност е тяхното богатство. Вие сте си взели живота в ръце още отсега и това е хубаво. Имате страшно много енергия, действеност, желание.

За съжаление, в Народния театър никога не ми се е случвало да репетирам с по-младите колеги. А те са много талантливи. Просто там винаги „се появява някой от старите“, както казвам на шега, и усещам, че няма вече истинска провокация за мен. Затова и напоследък работя само в трупи, където не познавам хората, където срещам нова енергия. И честно казано – много ме радва това.

Един последен, по-банален въпрос. Коя е ролята, която е оставила най-голяма следа в теб самия?

Андрей от „Танцът Делхи“ на режисьора Галин Стоев. Но не защото съм направил някаква изключителна роля – не е това. А защото самата пиеса се занимаваше с теми, които тогава страшно много ме вълнуваха. Бях в един доста емоционален период, в нещо като дупка, и точно работата по този спектакъл ми помогна да подредя мислите си и да се успокоя. Тази роля дойде в точния момент в живота ми и аз много дълбоко я разбрах.

Репетициите с Галин Стоев имаха дълбок психологически ефект върху мен. Там действително се случиха вътрешни промени, които бяха пряко свързани с драматургията, с режисурата, с цялото преживяване около спектакъла.

Представлението не беше добре прието от българската публика – беше тежко, странно, нещо, с което хората тук не бяха свикнали. Но във Франция, където гостувахме, имаше огромен успех. Ние си го обичахме. Бяхме малко хора в екипа, но нещо много лично се случваше между нас и на сцената, и извън нея.

Гледайте „Трамвай „Желание“ на 3 и 4 юни от 19:30 ч., Драматичен театър – Основна сцена като част от българската селекция.