Интервю на Жаклин Добрева с режисьора на „Трамвай „Желание“ от Тенеси Уилямс, Младежки театър „Николай Бинев“.  

Споделял сте, че често избирате текстове, които се занимават с въпроса доколко сме „архитекти на собствената си съдба“ и доколко рационално можем да управляваме живота си. Как тази тема намира отражение в съдбата на героите в „Трамвай „Желание“? Какви аспекти от пиесата смятате за особено актуални и как се вписва тя в съвременната българска сцена?

Честно казано, никога не съм подхождал към текстовете, които избирам, с идеята, че трябва непременно да се занимавам с българския контекст или да правя социален коментар. Това, което ме вълнува, е човешката природа като универсално явление – нещо, което не се ограничава от национални, етнически или културни рамки. Именно това е една от основните причини да избирам текстове, които се занимават с въпроса доколко сме „архитекти на съдбата си“ и доколко можем съзнателно да управляваме живота си.

„Трамвай „Желание“ е изключително интересен текст в този смисъл, защото изисква намирането на специфична поетика, която да съчетае две крайности – бруталните, почти жестоки проявления на човешката същност, с нейните поетични, крехки и дори наивни страни. Тенеси Уилямс предоставя рядката възможност да се потопим в едно пространство, където тези противоположности съжителстват и се сблъскват по изключително драматичен начин. Това беше и едно от най-големите предизвикателства за мен – как да обединя тези противоположности в едно цяло, което да остане вярно на истинската същност на човека.

Затова смятам, че тази пиеса е напълно разбираема и актуална навсякъде – включително и на съвременната българска сцена. В нея няма нужда от „превод“ към локален контекст, защото тя говори за онова, което е в основата на всички нас – страховете, копнежите, илюзиите и стремежа към спасение.

Стенли (Владимир Карамазов) изглежда като представител на една конкретна социална класа, а Бланш (Веселина Конакчийска)  — на друга. Как този социален контекст влиза в отношенията им и как се отразява на техните характери в спектакъла?

Разбира се, че сме отчели социалния контекст — различията в биографията, натрупванията и статуса на Стенли и Бланш. Това е част от драматургичната логика на текста и не може да бъде пренебрегнато, ако искаш да работиш честно и в дълбочина. Но за мен това никога не е било водещото, нито е източник на вдъхновение.

Това, което истински ме вълнува и ме движи като режисьор, е вътрешният свят на героите – тяхната жажда за живот, за красота, за нещо висше, което сякаш им е било отнето или което никога не са успели да достигнат. Стенли и Бланш са не просто представители на различни социални прослойки – те са носители на сблъсъка между мечтата и реалността, между онова, което копнеем, и начина, по който реално живеем. Това противоречие, това вътрешно напрежение, е истинската драматургия, която ме интересува.

Затова, да – имали сме предвид социалните различия, но само дотолкова, доколкото те служат на по-дълбокия разказ за човешкото разминаване със самия себе си.

Какви са вашите лични усещания и впечатления след завършването на този проект и какво ви донесе той като режисьор?

Младежкият театър разполага с изключително сериозна трупа и ръководство, което създаде прекрасни условия за работа. Директорът Михаил Байков заедно с неговия заместник Делян Тодоров и с целия екип ни дадоха пълна свобода и осигуриха всичко необходимо, за да можем да се концентрираме изцяло върху творческия процес. Актьорите, с които работих, са дълбоки, талантливи и отдадени хора. И Владо Карамазов, който гостуваше – познаваме се още от студентските години, работили сме много пъти заедно – беше изключително точен и ангажиран.

Какво ми донесе този проект – трудно ми е да кажа сега. Може би времето ще даде по-ясна перспектива и ще ми позволи да направя по-задълбочена равносметка. Знам обаче, че това беше за мен истинско предизвикателство – процес, който ме вълнуваше и не ми позволи да остана в обичайната си режисьорска дистанция.

Имаше моменти по време на репетициите, в които не просто наблюдавах, а истински преживявах случващото се на сцената – като човек, не само като режисьор. Това не се случва често в моята работа. Този проект остави следа в мен – и като човек, и като творец. Беше повече от професионално предизвикателство.

Извън режисьорската си дейност, Вие сте и преподавател в НАТФИЗ. Как се преплитат двете роли – на педагог и на режисьор? Какъв е основният акцент, който поставяте в обучението на младите актьори и режисьори и какви послания искате да предадете чрез своя педагогически подход?

Ролите на режисьор и преподавател са свързани, но и доста различни. Като режисьор работиш с професионалисти, с хора, които вече са в занаята, докато като педагог основната задача е да помогнеш на младите да изградят основата – базовите умения, върху които ще стъпят в бъдеще. Но още по-важната част от преподаването е свързана не просто с професията, а с човека. Да помогнеш на младите актьори и режисьори да изградят личност, способна да устои на трудностите, които ги чакат. Да им дадеш усещане, че завършването не е край, а начало – че тепърва ще развиват таланта си, че това е дълъг процес.

Опитвам се да предам на студентите си, че театърът не е само средство за забавление – макар че и това е важно – а е и дълбоко лично пространство. Пространство, в което човек може да се изрази, да се излекува, да говори за себе си, дори когато го прави през образа на друг. Театърът за мен е преди всичко преживяване, не просто техника или занаят.

Разбира се, всеки човек е различен. Важно е какъв преподавател имаш, но още по-важно е какъв ученик си. Вярвам, че ако някой наистина има вътрешна нужда да се занимава с това изкуство, ще намери начин да чуе точно онова, от което има нужда – независимо от кого идва. Човек успява да възприеме само това, което вече носи в себе си в някаква форма.

И много ми се иска тези млади хора да продължат по пътя на театъра със смисъл и дълбочина. И ако един ден ги видя на сцената, правейки нещо истинско – това би било най-голямата ми радост.

Гледайте „Трамвай „Желание“ на 3 и 4 юни от 19:30 ч., Драматичен театър – Основна сцена като част от българската селекция.