Анита Ангелова разговаря с двамата актьори за представлението по пиесата на популярната австралийска авторка Джоана Мъри-Смит, която в завладяващ психологически трилър изправя един срещу друг американската писателка Патриша Хайсмит и най-известния й литературен герой – Томас Рипли. Режисьор на продукцията на Театър 199 е Владимир Люцканов.
Станка Калчева: Вярвам в силата на мисълта зад думите и действието
Госпожо Калчева, във „Швейцария“ Вие въплъщавате реална личност, която е и противоречив характер – писателката Патриша Хайсмит. Как подходихте към изграждането на нейния образ?
В пиесата наистина става дума за реална личност, макар че тя не е документална. Прочетох колкото можах от книгите на Патриша Хайсмит и много материали за нея, за да разбера повече за нейното творчество и личен живот. Но като актриса с драматургичен текст в ръце, влязох в зоната на моето въображение.
Действието в пиесата се разгръща в много ограничено пространство и тя е нагнетена с интензивна психологическа динамика, в която диалогът и мълчанието често са равностойни.
Да, както е известно, Патриша Хайсмит се оттегля в Швейцария и в края на живота си живее съвсем усамотено в един „бункер“, част от много странна сграда. Това предполага самота и затваряне в себе си – в собствения ти свят и в призраците от миналото, които го обитават. Още в началото драматургията беше най-голямото предизвикателство. Чувствах се малко като в лабиринт, докато работехме. Намирахме ход, който ни се струваше верен, но после той сам се опровергаваше. Този път беше много труден – истинско предизвикателство. Интелектуално предизвикателство.
В играта Ви като Патриша Хайсмит се усеща целенасочена сдържаност. Като че ли всяко движение е премислено, всеки жест е сведен до най-същественото. Как преживявате актьорския израз в състояние на застиналост, когато тялото мълчи, а отказът сам по себе си се превръща в действие?
Вярвам, че в нашата професия голямата сила е в мисълта. Мисълта, която стои зад думите, зад действието, дори зад мълчанието. Тя никога не е статична, а винаги е активна. И когато я провеждаш в паралелен вътрешен монолог зад действието, без да я играеш, тя достига до зрителя. Аз по природа обичам статиката. Обичам действието, родено чрез мисълта и обратното – мисълта, която се ражда чрез действието. Вярвам, че зрителят е умен и не е нужно да крещиш, за да разбере какво се случва. Зрителят, който идва в театъра, очаква да не бъде подценяван и аз не го правя.
В „Швейцария“ границата между автор и персонаж постепенно се размива — сякаш Хайсмит започва да се разпада в собственото си въображение. Как преминахте този процес, в който героинята Ви вече не е само автор на историите, а започва самата тя да бъде написана от тях?
В случая става дума за авторката Патриша Хайсмит и най-известния ѝ герой – Том Рипли. Тя посвещава няколко романа на него, което подсказва дълбока обсесия. Лично аз вярвам, че Рипли е нейното алтер его. Това усещане многократно съм откривала в пиесата и в материалите, които съм чела за нея. В свое интервю Патриша Хайсмит споделя, че е била малка ученичка, когато е видяла някакъв мъж да се разхожда и някъде в това преживяване се крие прототипът на образа на Рипли. Тя е обсебена от мъжа, когото е видяла. Не знам какво е усетила в него, може би нещо в излъчването му ѝ е направило впечатление, но тази обсесия я преследва цял живот. Неслучайно писателката създава цяла поредица от романи, посветени на този герой. Всъщност точно това е най-интересното в пиесата – препокриването на двата образа. Не е нужно да си реален убиец, за да обитаваш тъмнината на едно престъпление. Вярвам, че ние успяхме да уловим този момент в спектакъла. В пиесата на Джоана Мари-Смит Патриша и Рипли извървяват заедно един много сложен път на взаимно откриване. И в това се крие огромно драматургично напрежение: съспенс, тайни и мистика.
Как изградихте партньорството си с Боян Арсов на сцената, особено с оглед на видимата трансформация в отношенията между вашите персонажи?
Беше важно с Боян да извървим този път един към друг. Не бяхме работили заедно преди. От моя страна аз наистина го извървях. Понякога се шегувах с него и му казвах: „Аз трябваше да те легитимирам“. Също както в пиесата – моят персонаж трябва да легитимира този млад човек, за да започне какъвто и да е диалог. С Боян извървяхме този път на взаимно доверие. Разбира се, това не би било възможно без страхотната подкрепа на режисьора Владо Люцканов. Истински щастлива съм от тази среща. Аз съм много отворена като партньор на сцената – каквото мога и каквото е възможно, давам насреща на партньорите си. И когато срещна обратна връзка, е прекрасно.
Какво според вас какво прави тази пиеса актуална днес?
Това е един от най-трудните въпроси за отговор, защото пиесата е много любопитна и интересна. Самата Патриша Хайсмит е извънредна личност – фигура в литературния свят, а и не само. Пиесата е интригуваща, защото задържа вниманието на зрителя в едно интелектуално напрежение – кара го да открива, да разбира вълнуващи неща, които не са директно назовани. Те са в сферата на усещанията. Такова театрално преживяване няма нужда от конкретен адресат към днешна дата. В крайна сметка, срещата с добра литература, с хубав филм или с въздействаща картина винаги е актуална. Тя поражда съпреживяване и това е напълно достатъчно.
Боян Арсов: Възможно ли е литературният герой да създава своя автор?
Представлението „Швейцария“ е създадено за камерната сцена на Театър 199 в София, която предполага близък контакт със зрителите. Как пространството влияе върху действието в пиесата и сближаването на двамата персонажи – Едуард Риджуей/Том Рипли, изиграни от Вас, и Патриша Хайсмит, в чиято роля влиза Станка Калчева?
Аз винаги съм гледал на този театър като на бутиково място. Той няма своя трупа – гостуват различни актьори и режисьори. Самата сцена е много специална. Наистина имаш чувството, че зрителите са на сцената и са част от действието, въпреки че седят в салона. В пиеса като тази, с концентриран диалог и силно фокусирано актьорското поведение, подобна сцена предразполага да се проявят много детайли в играта и в начина на поднасяне на текста. Създава се специална атмосфера, а публиката има усещането, че е в хола на Патриша.
В представлението тоналността и ритъмът на диалога напомнят на психологически дуел, наситен с напрежение и изпълнен с променлива динамика.
Пиесата е наистина силна – диалогът е много плътен, непредвидим. Истинско предизвикателство беше да открием моментите, в които двамата персонажи се сближават, и онези, в които се отдалечават един от друг. С развитието на пиесата те – литературният герой и неговият автор, или Патриша Хайсмит и нейният Том Рипли – все повече се превръщат в едно цяло. Това е една от основните линии, зададена от авторката Джоана Мъри-Смит. На финала у публиката остава въпросът дали тази среща наистина се е случила, или е плод на въображението на писателката, някаква особена халюцинация в края на житейския ѝ път.
Представлението остава с отворен край. Оставя възможност за различни интерпретации от страна на зрителя. Като актьор ми беше интересно да проследя този процес. В пиесата много неща се загатват, а се изясняват страница или няколко страници по-късно. Това прави играта много интересна, защото актьорът знае накъде върви историята и ролята му, но персонажът не бива да го показва. Зрителят не бива да го усеща.
В спектакъла се създават моменти, в които зрителят би могъл да се обърка кой кого е създал, защото доста често персонажите си разменят водещата позиция. В началото образът на Станка Калчева категорично доминира над Вашия, но в развитието на действието нещата се обръщат. По този начин се сливат действителност и въображение.
На финала Рипли казва: „Аз ще живея по-дълго от теб“. А тя отвръща: „Теб те има благодарение на мен“. И тогава той пита: „А дали не е обратното?“ Тоест – възможно ли е литературният герой да създава своя автор такъв, какъвто обществото го възприема, или авторът все пак създава своя герой и той продължава да живее дълго след него? Това са теми, свързани с творчеството. Интересни въпроси, които остават отворени и общовалидни.
Споменавате, че подобен тип пиеса е много интересна за игра. Любопитно е, че Вие самият се превъплъщавате в два образа – точно както е описан Том Рипли, който непрекъснато влиза от роля в роля, за да инсценира собствената си измамна реалност. Възпроизвеждайки тази характерна черта на героя, на какво според Вас се дължи това раздвоение?
Действително в началото Патриша е изцяло доминираща. Гостът ѝ може да бъде изгонен във всеки момент, защото първоначално тя не го харесва. Но се опитахме да намерим онези нюанси, в които привлича вниманието ѝ, а те се крият именно в неговата двойственост. Когато излиза от кожата на притеснения млад редактор от издателството – именно там нещо в нея се задейства, кара я да го приеме и да се усъмни в случващото се. Това, от своя страна, му дава кураж и повече смелост да продължи.
Това постоянно прескачане между състояния е психически изтощително. Двамата през цялото време сме очи в очи, вкопчени един в друг. Всяко действие зависи от поведението на другия. Има едно особено дебнене през цялото представление. За нас като актьори това е много вълнуващо, но и изисква много енергия, за да постигнем максимално точно моментите на промяна. В такива пиеси това е изключително важно – когато всичко е толкова съсредоточено в текста и във взаимоотношенията между двамата. Няма странични ефекти или елементи, които да отвличат вниманието или да дават друга интерпретация. Напротив – всичко е много оголено и се акцентира върху словесното действие и партньорството. За нас е удоволствие да проследим тези моменти, докато играем – когато отношенията минават на друго ниво, в друго пространство; когато обезоръжаваш партньора си и той взима надмощие над теб, след което всичко отново се обръща.
Пиесата е много добре структурирана в тази посока. Явно Джоана Мъри-Смит е истински почитател на Патриша Хайсмит, защото ако човек е запознат с творчеството ѝ, докато гледа представлението, ще разпознае много теми, мотиви и моменти от различни нейни романи и разкази. Има и силно биографични елементи от нейния живот. Всичко това е като един голям реверанс към нея и към нейната личност.
Гледайте „Швейцария“ на 2 юни от 18:00 ч. и на 3 юни от 19:30 ч., Драматичен театър – Сцена „Филиал“.