С постановката на Иван Добчев „Засекретено изследване“ на сцената на Театър 199 в София пиесата на Иван Вирипаев, обявен за един от десетте най-известни драматурзи в света, има българска премиера. Тя представя разпит на жена, обвинена в престъпление, което не помни да е извършила. В процеса на разпита границите между реалност и фикция се размиват, поставяйки под въпрос същността на истината и паметта. Спектакълът изследва как пропагандата и дигиталната епоха влияят върху възприятията и решенията. Жаклин Добрева разговаря с режисьора за неговия поглед върху пиесата.

Пиесата на Иван Вирипаев „Засекретено изследване“ е като един многопластов пъзел. Как бихте го описал и какво въздействие върху зрителите може да се постигне чрез него?

Вирипаев се възползва от едно наистина засекретено изследване, което има за цел разконспирирането на така наречените „конспиративни теории“, зад които винаги се подозират някакви политически и икономически интереси. Онова, с което драматургът се оттласква от евтиното, шарлатанско кокетиране с глобалните проблеми, е „очовечаването“ на участниците в това изследване – те са „грешни хора“, свързани помежду си, обичащи, изменящи си и търпими към измените на другия. Това създава този „пъзел“, както го наричате вие, и това е примамката за зрителя да навлезе в тяхната екзистенциална истинност.

Спектакълът изглежда едновременно различен и в същото време дълбоко свързан с Вашите режисьорски търсения. Как тази постановка се вписва във Вашата театрална траектория и в какво я разчупва?

Моята мантра от времето, когато режисирах „Животът е сън“ на Калдерон, винаги е била „Логиката на видимото – в служба на невидимото“ – великата формула на Одилон Рьодон, любим мой френски художник. Контекстът на театралното действие е много важен за мен – той не трябва да предразполага актьорите към битово/всекидневно живеене и говорене. В този смисъл контекстът на това засекретено изследване ми е близък – той предварително отчуждава актьора от баналното  живеене.

Вирипаев предлага хладна, постмодерна, почти клинична драматургия. Актьорското присъствие в спектакъла е пределно „оголено“ и неуютно – как изградихте този стил на игра на сцената на Театър 199?

Актьорите много бързо усетиха този „ефект на отчуждение“ – ти не „живееш като себе си“ в това „засекретено“ разследване, а „представяш себе си“, героя си, неговите принципи, предпочитания, въжделения, разочарования и песимистични прогнози за края на света.

След десетилетия на работа има ли още незададени въпроси, които Ви вълнуват в театъра днес? Какво продължава да Ви провокира да създавате сцена след сцена?

В последния ми спектакъл  „Похищението на България“ по текстове на поета Ани Илков се занимавам с проблемите на интелигента, поета, публициста, който се мята между високата поетика на своите стихове и публицистичната врява на своето време. Това сблъскване на „високото“ и „ниското“ е нещото, което продължава да ме вълнува.

Като режисьор и съосновател на Театрална работилница „Сфумато“ Вие от десетилетия изграждате последователна естетическа линия в българския театър, а като преподавател в НАТФИЗ пък допринасяте за оформянето на следващите поколения творци. Как си взаимодействат тези два полюса – сцената и школата – и какво е най-същественото, което се стремите да предадете?

Моите студенти много неусетно се „качват“ на сцената на  Театрална работилница „Сфумато“. И това е най-сигурният белег за смисъла на тяхното обучение.

Гледайте „Засекретено изследване“ само на 2 юни от 20:00 ч. на сцената на Кукления театър като част от българската селекция.