Със спектакъл по една от най-популярните и значими пиеси от европейското класическо наследство – „Хамлет“ от Уилям Шекспир – на 1 юни се открива трийсет и третото издание на Международния театрален фестивал „Варненско лято“. От 19:30 ч. на Основна сцена на варненския Драматичен театър гостува едноименната продукция на Театър „Българска армия“. Анита Ангелова разговаря с новия Хамлет на българска сцена – актьора Ясен Атанасов.
Какво е да играеш „Хамлет“ в днешната реалност – в свят, разтърсван от войни, разпад на ценности и липса на доверие? Как този образ говори по нов начин в нашия „разглобен век“?
Самата пиеса е абсолютно доказателство защо Шекспир е вечен – проблемите, които са вълнували хората преди пет века, продължават да ни засягат и днес. Това е може би един от най-актуалните текстове, които се поставят в момента – не само в България, но и в целия свят. „Хамлет“ може да се представя отново и отново и винаги да звучи различно, но вярно. Текстовете на Шекспир са необходими днес. Нужно е да ги чуем истински, защото понякога е трудно да ги допуснем до себе си, но е важно да се вслушаме в тях, когато сме в салона – за да се замислим за истинските неща и да започнем промяната отвътре навън. Подобни текстове са обогатяващи за хората в залата, за самите актьори, за културата и най-вече – за мисленето ни. Смятам, че „Хамлет“ е най-правилната пиеса, която може да се постави именно сега.
Аз привнасям на образа на Хамлет голяма доза самоирония. На мнение съм, че хората трябва по-често да се отнасят по този начин към себе си и към света, защото посредством иронията бихме могли да вникнем по-дълбоко в сериозните теми – чрез шегата често изказваме истината. Аз често гледам по този начин на проблемите в живота си. Това не означава, че омаловажавам болката – напротив, тя става по-поносима, когато я гледаме с усмивка.
В постановката големите монолози на Хамлет са превърнати в диалози. Според теб това решение отнема ли от дълбочината на персонажа или по-скоро обогатява сценичното му присъствие?
Решението големите монолози на Хамлет да бъдат превърнати в диалози може да изглежда като „препъни камък“. Първоначално актьорът би си казал, че има монолог от двадесет реда и изговаряйки го, може да изиграе всичко, което поиска – да вмъкне цялата биография на персонажа. Но честно казано, тази идея ми хареса и ми олекна. Някои биха казали, че минус на тази редакция може да бъде това, че се отнема възможността за обогатяване на актьора да се чувства пълноценно на сцената. Някои биха се оплакали, че им се маха твърде много текст.
Светът, в който живеем днес, е много динамичен. Вниманието на публиката трудно се задържа за дълго и именно тази структурна промяна в текста направи действието по-живо, по-достъпно и по-цялостно. Режисьорът Стоян Радев по никакъв начин не ограничи пиесата откъм смисъл и важност на историята, а създаде динамика на действието, чийто ритъм тече бързо. Всичко се случва едно след друго, много бързо, до момента, в който се стига до големия финал. Текстът наистина е съкратен доста, но не смятам, че са изпуснати важни елементи. Самият Стоян ни каза, че когато текстът е по-сгъстен, имаме достатъчно време да играем вътре в него. Даде ни възможност да взимаме дълги паузи, да си поемаме дъх. Когато този дъх влезе в динамична обстановка, той става по-категоричен и една пауза отзвучава много повече. Така че, според мен, тази промяна не само че не отнема от преживяването – напротив, обогатява го.
Смяташ ли, че превръщането на емблематичния монолог „Да бъдеш или да не бъдеш“ в диалог с Офелия обогати взаимоотношения между вашите персонажи? И как това режисьорско решение повлия на комуникацията ти с останалите образи в постановката?
Вярно е, че Шекспир не ни е оставил особено много конкретика относно природата на взаимоотношенията между Хамлет и Офелия. Тази разработка ми помогна да вникна много повече в този малък момент и когато тя чуе този монолог, за мен става още по-важно тя да ме разбере. Когато е сложен в диалог, изчезва опасността да изпусна вниманието ѝ, а това само по себе си налага голяма концентрация от моя страна. Не бива да съм разпилян, което все още ми е малко трудно. Като цяло тази диалогична структура помогна и в работата с останалите актьори – взаимодействието стана по-живо, по-наложително. В света на тази постановка Хамлет няма време – събитията го връхлитат едно след друго и тази концепция подкрепя бързото случване на нещата.
Твоят Хамлет носи съвременна дистанция, самоирония и болка зад маската. Как работи върху този баланс между емоционална уязвимост и външна сдържаност?
Винаги черпя от собственото си ежедневие, от моя живот, от начина, по който наистина се справям с различни ситуации. Понякога се усещам как напълно на шега водя разговори с хора – все едно зад някаква маска. Това се случва и на улицата, и в театъра, и в други пространства. А после, когато остана сам – дори само за пет минути – изведнъж усещам една умора. Като че ли именно в тези малки паузи или в разговор с близък приятел мога най-сетне да съм истински. И си казвам: „О, колко е уморително!“ Самият Хамлет има такива моменти.
Усещам този персонаж някак отвътре, на интуитивно ниво. Може би това е и причината да го почувствам така близо – или поне онова, което аз сам си мислех за него. Разбира се, имах и конкретни насоки от Стоян, който вижда нещата отстрани, долу в залата – знае къде още мога да се разгърна, къде трябва да обера емоцията. Всичко е някакъв баланс между интуиция и контрол.
Ролята на Призрака е поверена на твоя баща – Атанас Атанасов, предишен Хамлет на същата сцена на Театър „Българска армия“. Какво беше за теб да влезеш в това символично „наследяване“ на ролята – както буквално, така и метафорично? Промени ли това твоето отношение към темата за бащата в пиесата?
Имаше огромна отговорност в това да работя с него, но беше и изключително сладко преживяване. Чувстваше се като най-естественото нещо, което можеше да се случи в този момент. Признавам, че в началото бях леко изплашен, но нещата много бързо си дойдоха на мястото. Подобни възможности се случват рядко в живота и когато се случат, е наистина много хубаво. Мисля, че с времето ще оценя още по-дълбоко онова, което създадохме заедно на сцената.
Стоян имаше малко по-различна идея за това кой всъщност е бащата в пиесата – какъв човек е бил, как се е държал, каква е същността му. Работата върху този образ беше като че ли леко встрани от традиционния прочит. В неговото виждане духът на бащата не беше просто могъща фигура от миналото, а вече възрастен, донякъде уморен човек – различен от идеализирания образ, който синът пази в себе си. Този ракурс беше особено важен за Иван Радоев и Гергана Плетньова. В тази трактовка Хамлет остава в ролята на дете, което така и не е разбрало напълно какво точно се е случило. Той стои някъде между миналото и настоящето – без яснота, без отговори. А това се усложнява още повече, когато вижда майка си вече с друг мъж и не знае как да приеме тази промяна.
Наскоро, когато играхме, усетих нещо съвсем различно. Всичко изглеждаше познато, точно както трябва – и изведнъж баща ми влезе на сцената с особена, почти страховита енергия. За миг се стреснах. Имаше нещо толкова силно в присъствието му, че наистина го видях – бащата, не просто като образ, а като човек, дълбоко разочарован и погнусен от случилото се. Това са онези проблясъци, които се раждат в самия процес на игра. Може би по-рано не съм имал напълно оформен възглед – нито когато за пръв път съм чел пиесата, нито дори когато разбрах, че баща ми ще участва. Всичко се променя с времето.
Спектакълът създава усещане за време, което е навсякъде и никъде – като в приказка. Как се ориентира актьорът в подобен сценичен хронотоп?
В момента се чувствам така, сякаш живеем в свят, който постоянно се колебае между бъдещето и миналото. Понякога ми се струва, че България прави крачка напред – някой българин постига нещо голямо в Оксфорд, Кеймбридж или някъде в Америка. И точно тогава – изведнъж – някакво решение, някоя наредба, някоя грешка… и сме върнати 40 години назад. Животът ни е еклектичен. Българинът живее в парадокс: хем дърпаме напред, хем се връщаме назад. Едновременно с това си като в приказка – слънцето грее, чувстваш се добре. И точно тогава – бум – нещо ужасно се случва. И те приземява. Смятам, че е доста хитър ход да няма определения дефиниция за време и пространство в спектакъла, защото нашето време е именно такова – разбъркано, фрагментарно, трудно за дефиниране. Не знаем в какъв свят живеем.
В твоята кариера напоследък се открояват силни роли, наситени с много дълбочина. Например в спектаклите „Солунските атентатори“, „Племе“, „Комедия на корупцията“ и др. Виждаш ли „Хамлет“ като логично продължение на тази артистична линия или рязък обрат, изискващ нов език?
Сега все повече започвам да вярвам, че нещата се случват така, както трябва, защото така е написано. Явно това е моят път сега. И каквото и да се случи – и добро, и лошо – то е, защото трябва да се случи. Не знам дали е логично това да ми се следващата роля. Радвам се на всяка роля. После вече си давам сметка дали ми харесва повече или по-малко, но в началото винаги съм въодушевен. Разбира се, в различните пиеси се използва различен език на тялото, на мисленето, на говоренето. Не мисля, че след Хамлет нещо в мен ще се обърне из основи, но със сигурност ще ме обогати. Не вярвам, че ще промени възгледите ми напълно, но със сигурност ме обогатява. Дори и в следваща роля – в съвременна пиеса или нещо напълно различно – пак ще мога да взема нещо от процеса, през който преминахме. Може би от езика на тялото, от усещането, което ми е останало. За мен този роля е още едно стъпало, което никак не е малко. Аз винаги съм вярвал, че актьор се става някъде на около 40–50 години. В момента още се уча. Да, актьор съм, но тепърва имам да трупам житейски опит, да изживявам ситуации в живота, които те обогатяват и се опитваш да ги синтезираш, за да ги прокараш през сцената. Така че, да — това беше просто още една крачка. Смела. Дали се е получила? Ще видим. Само времето ще покаже.
Гледайте „Хамлет“ на 1 юни от 19:30 ч. и на 2 юни от 19:00 ч., Драматичен театър – Основна сцена.