Театроведът Жулиета Василева за моноспектакъла на Христо Мутафчиев „Боже мой“, продукция на Народен театър „Иван Вазов“.

Спектакълът „Боже мой“ представя „живота“ на Христос много след Голгота. Действието се развива тук и сега. Актьорът Христо Мутафчиев провежда откровен разговор с публиката, в който се излага тезата, че възкръсналият библейски персонаж стои пред нас в човешко тяло и пие малцово уиски, а мястото е барът на Юда. В сложна компилация се представят теми, свързани с проблеми на съвременното общество, религията и възгледите на автора за тях. Авторката Теа Денолюбова се вдъхновява за монодрамата от романа „Жажда“ на Амели Нотомб, според която Бог се намира в онова пространство, в онзи момент, в който жадните устни се допират до чашата.

Една от основните теми тук е връзката между Христос и Юда. Възможно ли Христос да е простил на своя предател? Мутафчиев неколкократно повтаря, че чака Юда да се върне с цигари, за да може най-после да пуши така бленуваната цигара. Но къде е той и защо не идва? Примирява ли се Христос с факта, че всъщност Юда няма да дойде? Вечният въпрос за покаянието и верността на предателя. Целувката, светлият знак на любовта, която му служи като знак на тъмното злодеяние С целувката започва и завършва животът на Христос. „Целувката е трепет, с който почва се и свършва се светът.“

Пространството, в което се развива действието, е бар, който е буквализиран, пренесен сред публиката. Барът като символ на тунел, в който преминаваме от единия край на тъгата към другия. Обстановката предизвика любопитство, но и комфорт сред зрителите. Христо Мутафчиев предава драматургията с лекота, която по естествен път прави зрителя съучастник в разиграващата се пред очите му сцена. Доближава го дотолкова, че в един момент наблюдаващият забравя, че това е актьор в режисирано представление с написан от автор текст, а го кара да повярва, че се е озовал в бара заедно с Христос. Разгорещеният разговор пленява зрителя, който сякаш иска да отвори уста, да се провикне и да заговори, но нещо го спира. Какво? Причината, че това е измислица и пред него стои актьор? Или че това е онзи невидим Христос, който сякаш се явява само в собственото ни съзнание. Но защо е тук, от плът и кръв, върнал се на земята? Да разкаже своята история преди и след разпятието? Да покаже на хората, че се възмущава от властта, църквата и политиката? За да изкаже негодуванието си по отношение на живота на хората? За да въдвори ред? Не! Той е тук, за да ни накара да си зададем отново онези въпроси, които волно или неволно сме си задавали и друг път, но не смеем да потърсим отговорите им. Любопитното е, че Денолюбова го изпраща при нас с една мисия. Да разкаже историята на онова малко момиченце, което си казва последно сбогом с баща си. Показва ни обвиненията към бащата, които впоследствие се превръщат в проява на любов и опит за измолване на прошка – обръщение на Христос към Господа или на авторката към собствения си баща? Мутафчиев в този сюжет влиза в ролята не само на Христос, но и на баща на малкото момиченце, за да ѝ помогне, за да я спаси. А на въпросът какво е любовта и истинска ли е тя, отговорът е – това е любовта. „Бог е любов!“