Жаклин Добрева, дипломант по театрознание и театрален мениджмънт в НАТФИЗ “Кр. Сарафов”, за спектакъла на режисьора Стайко Мурджев.

Колкото и клиширано да звучи, „Ромео и Жулиета“ наистина е връх в световната драматургия, съчетавайки в себе си великолепния език на Шекспир и теми, устойчиви на времето. Мисля си, че когато се поставя текст като този, често може да се остане само на повърхността, но винаги отивам с очакване за интересен спектакъл със задълбочен размисъл, щом става дума за режисьора Стайко Мурджев.

Това, което ми направи силно впечатление в неговата постановка за Пловдивския театър е, че прочитът му за пореден път показва дълбоко вникване в темата, затова и интерпретацията му тук излиза отвъд рамките на онази любов от пръв поглед, семейната вражда и невъзможното щастие. Ключът към неговото решение в този спектакъл е не толкова познатата ни история за романтичната любов, а по-скоро за тъмната ѝ страна, породила се в един жесток и агресивен свят, и въпросът е възможно ли е нейното съществуване.

В спектакъла на Стайко Мурджев се създава свят, изпълнен с насилие и враждебност. От една страна, имаме словесните конфликти и заплахи на двете враждуващи семейства – Монтеки и Капулети. От друга страна, физическото насилие е силно акцентирано със смъртта на Тибалт и Меркуцио. Трагичната съдба на Ромео и Жулиета е директен резултат от това насилие, карайки ни да се питаме жертви ли са те на тази агресия и омраза. Още нещо, което мога да откроя в прочита на Стайко Мурджев, е неистовото желание както на Ромео за Жулиета, така и обратно. Те се влюбват от пръв поглед, както е в Шекспировата пиеса, но тук влюбването не е реално във „факта“ на другия човек, а по-скоро в проекциите, които сами си създават  за другия отсреща. Ключова е репликата на Бенволио, която се повтаря няколко пъти: „На сляпата любов подхожда мрака“.

Интересен е подходът и към изграждането на образа Жулиета. Впечатлена съм от изпълнението на Елеонора Иванова. Тя не е романтичната девойка, кaкто обикновено си я представяме. Тя е дивачка, смела и жестока в езика и действията си. Актьорското присъствие на младата актриса задава едно високо ниво на наситена, яростна енергия, която до финала тя не губи.

Бих казала, че спектакълът успешно се справя с драматургичната си основа, улавяйки сложността на текста на Шекспир с прецизност. Езикът остава достъпен и въздействащ за съвременната публика. Осъвременяването на класическото произведение до голяма степен се дължи и на костюмите и забележителната сценография на Никола Налбантов, който превръща Верона в скейт площадка. Стайко Мурджев за пореден път доказва затвърдени естетически идеи за театър с ритмично разгръщане на сюжетните линии и елегантна визия за цялостното възприятие.