Жаклин Добрева разговаря с актьора Боян Арсов за ролята му в моноспектакъла „Луцифер“ от Хосе Варлета под режисурата на Николай Младенов, част от българската селекция.

„Луцифер“ под режисурата на Николай Младенов е първият ви моноспектакъл. Трудно ли ви беше да се справите с тази монологична форма и пред какви предизвикателства се изправихте?

Обичам заедността в театъра и на сцената. Общите усилия в определена посока, импулсът за създавана на нов, различен свят, който обединява повече хора. Взаимодействието с останалите актьори, подаването на топката, установяването на рефлекс, контакт, подсъзнателна връзка с партньорите на сцената – всичко това винаги ме е привличало в играта театър. В „Луцифер“ за първи път съм сам на сцената. Сам със себе си и с публиката, която е основен мой партньор. Усещането в началото беше много, много различно от опита ми досега. Начинът, по който изграждам действието с помощта на различни театрални средства и разпределянето на енергията от началото до края на шоуто през отделните сцени, бяха може би най-възловите моменти в подготовката ми от началото на репетициите до самата премиера.

Когато чуем името Луцифер, обикновено имаме негативни представи и го свързваме с падналия ангел, наказан за завистта си към Бог, но вашият Луцифер провокира с различна гледна точка и изглежда, сякаш е незаслужено оприличен на чудовище. Какво, според вас, се крие „вътре“ в този образ и как подходихте към изграждането му?

Името Луцифер означава носител на светлина, светлоносец и както героят сам казва пред публиката – Бог му е дал това име, защото той е бил любимият Му ангел. Тезата на нашия Луцифер е, че неоснователно е наречен паднал ангел, защото той самият е напуснал Божието царство и се е преместил на земята, където е много по-забавно, любопитно и интересно. Превърнал е отегчението от реда и канона в чисто забавление. Поел е ролята на Изкушението сред хората и е свидетел на техните грешки и несъвършенства, както и на опитите им да бъдат щастливи, нарушавайки определени правила, без това да вреди на останалия свят. Този Луцифер е приятел на човека.

Текстът на Хосе Варлета предизвика ли във вас някакви лични чувства, емоции, прозрения?

Всяка роля на сцената свързвам с мен самия – нещо, което е в мен и ме изгражда като човек и личност, или пък нещо коренно различно от мен, което ме провокира да разгледам себе си в подобна ситуация, подобна роля. В случая героят на Варлета е артист, какъвто съм и аз, следователно не ми беше трудно да се надсмивам, да иронизирам, да разобличавам, да приемам или да отричам ситуациите, които Луцифер създава на сцената в различните епизоди.

Кое е по-трудно за актьора – да разсмее или да разплаче?

Като че ли няма разлика между двете състояния в същността на процесите. Важното е да предизвика у зрителя истинска емоция, а вече в зависимост от текста, ролята и жанра може да се стигне до смях или до сълзи. Истинският смях и истинските сълзи у зрителя задължават актьора да навлезе в дълбочина, да потърси архетип в изграждането на поведението си, да борави със средства, встрани от по-лековерния и по-повърхностен телевизионен хумор да речем, който напоследък все по-често се явява като коректив за успех. Двете неща са много различни и не бива да се бъркат. Театърът, за разлика от телевизията, изисква друга атмосфера, друга дълбочина, съвършено друг подход на създаване и приемане от страна на публиката. Трагедията, както и високата комедия, са много сложни жанрове, провокация за съвременния зрител и театрал.

През последната една година можем да забележим силно присъствие на моноспектакли в българските театрални афиши. Според вас какво днес провокира интереса на творците към този по-камерен формат?

Предполагам, ако става въпрос за частни или независими представления, много по-лесно е организирането на един моноспкетакъл от гледна точка на логистика, стиковане на екип, разходи и т.н. От друга страна, моноспектакълът предоставя на актьорите възможност да разкрият потенциала и качествата си в една интензивна сценична форма, в центъра на която са самите те.

С Николай Младенов работите заедно и по спектакъла „Светици и перверзници“ – отново пиеса на Хосе Варлета. Спомогна ли тази творческа връзка, която имате с режисьора, и различен ли беше неговият подход този път?

Не мога да сравнявам двата процеса, въпреки, че стилово пиесите и представленията си приличат, независимо че едната е текст за моноспектакъл. „Светици и перверзници“ е текст с определен сюжет и ясно зададени персонажи. Екипната работа с актьорите там беше много силна. В „Луцифер“ предизвикателството беше да открием повече театрални елементи, с които да създадем сценичен разказ и отделни епизоди, близки до съвременното ни възприятие за добро и зло. С Николай работехме в една посока, което улесни изграждането на представлението и зареждането му с необходимата енергия, за което му благодаря, както и за възможността да изиграя тази роля.

В тази непрестанна борба между Доброто и Злото, според вас, възможно ли е едното да съществува без другото?

Булгаков го е казал най-добре: „Ако одереш цялото земно кълбо, ако изтриеш от Земята всичко живо, всичко, което хвърля сянка, ще можеш ли да се наслаждаваш на голата светлина?“ (Реплика на Воланд в „Майстора и Маргарита“)

Гледайте спектакъла на Сатиричния театър „Луцифер“ от Хосе Варлета, режисьор Николай Младенов с участието на Боян Арсов на 9 юни от 21:00 ч. в Ретро клуб, ФКЦ.