Интервю на Жаклин Добрева с режисьора Стайко Мурджев за търсенията му в спектакъла „Ромео и Жулиета“ от Уилям Шекспир, част от българската селекция на фестивала.

Това не е първият текст на Шекспир, към който посягаш в режисьорската си практика. Работил си също по „Крал Лир“, както и „Укротяване на опърничавата“, отново в Драматичен театър – Пловдив. Защо Шекспир днес? И как тези текстове, написани в епохата на Късния ренесанс, се вписват в естетическите ти режисьорски търсения?

Според мен, тези текстове са само формално написани по време на Късния ренесанс. Въпреки че се появяват в тази епоха, те имат особена енигма, заложена вътре в тях. Те имат някакъв особен код, който разбива времето и пространство, и това ги прави толкова приложими и днес. Годините, в които са написани, не ги определят по отношение на смисъл и дух. Именно затова понякога използваме клишето, че определени текстове са класически и приложими към всяка епоха. Не само Шекспировите текстове, но и други подобни високи литературни произведения имат в себе си особен код, който ги прави универсални във времето. Но тук въпросът не е за времето, а за природата на човешката душа. Тези текстове много ясно, категорично и тотално улавят природата на човешката душа, която е непроменяема. Ако живеех преди сто години, пак бих избрал Шекспир. Между моето разбиране за света, за природата на човека, неговата чувствителност и тези текстове има някаква много особена връзка.

 

Казвал си, че за да тръгнеш към големия текст, трябва да имаш точния актьор. Няма как да правиш „Ромео и Жулиета“, без да имаш и актьорите за Ромео и за Жулиета. На това ли до голяма степен се дължи успехът на една постановка – да съумееш да удържиш на собственото си желание да поставиш любим текст, докато не се появят точните актьори за него?

Много е странно, има някаква синхроничност, както го нарича Юнг, между текстовете и живота. Има текстове, за които мечтаеш с години – мечтаеш е малко патетично,  мислиш за тях много години, но времето никога не идва. Винаги се случва нещо формално – или нямаш актьори, или нямаш подходяща сцена, но изведнъж всичко се случва. Осъзнаваш, че се случва точно тук и сега, с ясна предопределеност.

Много често текстовете, по които работя, по някакъв особен, неочакван начин се свързват с живота ми, с периода, в който живея в момента. Колкото и енигматично и мистично да звучи, откривам някаква особена свързаност между това, което правя на сцената, и това, което преживявам в момента. Тоест, има някаква съдбовна синхроничност, ако мога така да се изразя.

Естествено, важно е да имаш точните актьори за всяко представление. Но има и вариант, в който в процеса на работа актьорът настройва фините си настройки и всъщност се превръща в точния актьор.

Спомена Юнг и се сещам за един друг твой проект – „Метаморфози“ по Овидий, на който имах възможността да присъствам по време на репетициите. Тогава забелязах, че прилагаш неговите идеи и теории. Можем ли да забележим това влияние и в „Ромео и Жулиета“?

Аз съм силно повлиян от Юнг. Понякога се шегувам, като казвам, че той е единственият човек, на когото вярвам в живота си. Разбира се, че теорията за архетипите, колективното и личното несъзнавано, за архетипните сили, които ни движат, са приложими към всеки текст. Винаги могат да бъдат преведени през езика на Юнг.

И, да, четохме „Ромео и Жулиета“ през юнгиански коментари и текстове, но също така и през неоюнгианската система, разработена от новите аналитици. Разглеждахме небеизвестната книга „Райският проект“ на един неоюнгианец, Джеймс Холис. Също така използвахме „Фрагменти на любовния дискурс“ от Ролан Барт. Информацията, която си изведохме, приложихме към Шекспировия текст.

„Ромео и Жулиета“ е много особена пиеса, защото под видимия етикет се крие нещо коренно противоположно. Например Брат Лоренцо, който е францисканец и лице на Църквата, всъщност се осланя на алхимични закони, които са в неин противовес. В текста на Шекспир има двойно и тройно дъно, което е трудно за разгадаване, ако нямаш натрупана допълнителна информация.

Силно впечатление в спектакъла прави акцентът върху образа на Меркуцио. Защо този персонаж е толкова важен в твоя прочит?

Меркуцио е много важен персонаж за мен. В тази пиеса всеки обича всекиго, но всеки обича през своето „болково тяло“, ако мога така да го нарека. Те не обичат през своето просветлено или любовно тяло, а през болката си. Ромео казва нещо много важно в началото на пиесата: „Да, омразата действа вечно, но и любовта е страшно нещо“. Да, според мен това е пиеса за любовта, но по-скоро за сенчестата страна на любовта. Тя разказва за тъмната страна на романтичното усещане, което за мен е много важно. И ако разглеждаме Меркуцио и Ромео като едно същество, бих казал, че Ромео е слънцето, а Меркуцио е сянката, която слънцето хвърля. И ето, отново ще споменем Юнг, според когото те са в архетипа на огледалото, където единият е добрият близнак, а другият е черният близнак. Смъртта на Меркуцио преобръща цялата пиеса, превръщайки я от романтична комедия в черна трагедия. Тя променя Ромео от меланхоличен романтик в убиец и злодей.

Твоята концепция обръща внимание не само на темата за любовта, но и на взаимодействието на любовта и смъртта в един агресивен съвременен свят. В толкова агресивен свят ли живеем днес и защо поставяш Ромео и Жулиета в този свят?

Естествено, че светът е агресивен. Ти не го ли виждаш така? Но аз не мисля, че светът е станал агресивен от вчера, от миналия ден или просто през ХХ век. Той винаги е бил агресивен. Въпросът е, какво правим с тази агресия? Ние не можем да променим злото, нито да го спрем, но можем да го държим под контрол.

И тази агресия е много важна за началния контекст на историята. Герои като Ромео, Жулиета и Меркуцио са потънали в агресия. Обикновено смятаме, че омразата и агресията са противоположности на любовта, но според мен това е страхът. За мен е интересно как страхът от агресията ни тласка към любовта, но всъщност ние, не познавайки нищо друго освен агресията, изпадаме в сянката на любовта, тоест се връщаме към агресията и затваряме кръга.

В повечето ти спектакли голяма роля заема сценографията на Никола Налбантов. Как си сътрудничихте с него и каква беше основната концепция той да запълни сценичното пространство?

Първо, имаше няколко основни точки, които следвахме. Най-напред, пространството трябваше да бъде място, където младите хора се забавляват. Друго важно нещо за мен беше усещането за физическо присъствие. В една своя статия Гео Милев казва, че ако продължим да развиваме физическата култура за сметка на интелектуалната, това ще доведе до нацизъм. Тази идея беше от значение за мен, защото правя паралел между статията на Гео Милев и нашето време. Много е важен този съвременен култ към тялото за сметка на отмиращия култ към разума. Този криворазбран култ към тялото ни води към физическа агресия. За мен беше много важно агресията, както е зададена от Шекспир, да присъства физически на сцената и да се изразява чрез спортно забавление. Освен това рампата за скейтборд създава усещане за височина и екстремност. Беше ми важно още докато публиката влиза и вижда декора, да почувства, че тази история ще бъде екстремно разказана.

Какви са твоите лични усещания и впечатления след завършването на този проект и какво ти донесе той като режисьор?

Този процес беше много лично преживяване и ми беше наистина трудно след приключването му. В психотерапията съществува практика, при която клиентът и терапевтът трябва да отделят значително време, за да се разделят. Това не може да се случи изведнъж. За мен изключването от процеса беше твърде травматично, защото стана внезапно. Дълго време в мен имаше отзвук от спектакъла, текста и работата ми по него. Но с повече осъзнатост и ангажимент към другите ми проекти, постепенно това отмина. Няма как да не бъде така, защото в текстовете на Шекспир са заложени много дълбоки, архетипни ситуации, които откликват на вътрешните ни състояния и те те закачат, правят те пристрастен към онова високо живеене, което не е ежедневното ни живеене.

Гледайте „Ромео и Жулиета“ от Шекспир, режисьор Стайко Мурджев, на 8 юни от 19:30 ч., Драматичен театър – Основна сцена.