Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна участва във фестивалната селекция със спектакъла „Формата на нещата“ от Нийл Лабют. За изборите и работния процес разказва режисьорът Максима Боева пред Десислава Василева.
Какво открихте в пиесата „Формата на нещата“ и какво ви провокира да решите да я поставите?
Всеки текст за театър, който избирам, е обвързан с някакъв личен опит. Нямам предвид, че случващото се на сцената буквално се е случило в живота ми. По-скоро правя асоциация между текста и някакво мое емоционално преживяване.
Според мен „Формата на нещата“ е история за болезнената ни необходимост да бъдем обичани и за страха ни сами да обичаме истински, за неспособността ни да общуваме. Персонажите в пиесата търсят любов и свързване, но се оказват неспособни да ги постигнат – от страх, от лекомислие, от егоизъм. Мисля, че е важно да си говорим за тъмните страни на човека, за това как се нараняваме едни други.
Веселина Михалкова ме покани да работя с трупата на Варненския театър и избрах пиесата специално за актьорите тук. Имах късмет, че Надя Панчева, колега режисьор, насочи вниманието ми към този текст, след като ѝ споделих какви теми ме вълнуват.
В творческия екип на постановката прави впечатление наличието на фигурата психолог консултант – Рая Митева. Каква беше ролята ѝ в процеса на подготовка на спектакъла и как повлия на интерпретацията на персонажите и техните взаимоотношения? С Рая се познаваме отдавна. Дори сме следвали заедно в НАТФИЗ, преди тя да избере пътя си на психолог. Тя има отношение към театъра и разбира колко много общо има между професиите ни. В крайна сметка и двете се занимаваме с вътрешния свят на човека, макар и в различни аспекти.
Във „Формата на нещата“ си имаме работа с персонажи, чието поведение граничи с патология. Рая не се меси в творческата интерпретация, но страшно много помогна да разберем и осмислим термини като „нарцизисъм“ или „социопатия“ – самият Лабют използва такива думи, когато говори за персонажите си. Разговорите с нея и професионалният ѝ съвет помогнаха да избегнем клишетата на сцената.
Рая също така проведе няколко групови сесии с екипа, където всички заедно направихме игри за себеопознаване. Това беше изключително полезно за създаването на екип, в който има доверие. Освен това смятам, че подобни упражнения са като цяло готови за творческия процес – в театъра все пак работим с емоции, човек трябва да познава добре себе си, за да може да работи на сцената.
За пореден път работите съвместно със сценографа Киряна Аврониева, като можем да кажем, че се оформя едно младо творческо дуо. На какво се дължи успешното ви партньорство?
Най-важното е в един творчески екип да има доверие. С Киряна си имаме взаимно доверие, което сме изградили в съвместната си работа. Тя е много талантлив художник и работи отдадено. Освен това тя винаги търси нестандартно решение на пространството, в това отношение много си пасваме.
Как постигате хармония и баланс в екипната работа при създаването на такъв комплексен спектакъл?
Както вече казах, доверието е най важно – доверие в таланта на колегите, в отдадеността им на работата, в професионалната им преценка. Старая се всеки да се чувства част от цялото, а не като наемен работник в нечие чуждо творческо изразяване. Това не създава хаос, даже напротив – екипът също ми отговаря с доверие, заради което ми позволява да го водя като режисьор на спектакъла. Репетиционният процес на „Формата на нещата“ беше много щастливо време за мен. Актьорите, службите и постановъчният екип тръгнаха с ентусиазъм и любов към проекта. Така че заслугите за хармонията в екипа далеч не са само мои – имах късмета да работя със страхотни хора.
Лабют пише пиесата преди повече от 20 години. Въпреки това актуалността на темите сякаш се засилва с всяка изминала година. Какво е вашето виждане за влиянието на социалните мрежи и съвременните стандарти за красота върху младите хора днес?
Често си говорихме с актьорите за това по време на репетициите. За манията ни към външното, за усещането, че непрекъснато сме наблюдавани и подлежим на оценка, все едно сме наредени в изложба – социалните мрежи са нещо като виртуална изложбена зала. Може би по-подходящата дума е шоуруум – много ни се иска човекът да бъде гледан, както гледаме произведенията на изкуството, но той често е гледан като предмет. Това са теми, с които пиесата се занимава, надявам се да замислим и зрителите.