Интервю на Анита Ангелова с режисьора Зафир Раджаб за пътя му към спектакъла „Племе“, продукция на Театър „Българска армия“, част от българската селекция и програма “Шоукейс”.

Напоследък в България се появяват много нови текстове.  Благодарение на преводачите голяма част от тях достига както да театрите, така и до режисьорите. Как открихте „Племе“ и защо решихте да я поставите?

Бях в период на търсене на текстове и гледах да намирам такива, които искрено ме вълнуват и които имам нужда да разкажа, да бъдат превърнати в театър. Бях в много дълъг период на търсене и на четене на англоезични и немскоезични пиеси. В един момент попаднах на този текст. Бях си го набелязал отдавна, защото видях, че през годините е награждаван, оценяван от много хора, поставян в различни държави.

Още при първия прочит „Племе“ успя да ме разсмее и разплаче едновременно, да ме накара да се замисля. Това беше абсолютно всичко, от което имах нужда като читател. Видях, че тя настоява да има своето сценично проявление. Тогава реших да я поставя. Това е универсална пиеса, тя не се ограничава до определен диапазон публики. Широкоспектърна е.

Имах покана от Театър „Българска армия“  и си казах, че това са пиесата и  мястото. Вече се  бях запознал с творчеството на авторката, бях прочел и нейната първа пиеса, „Заек“, която също е много интересна. След това прочетох и останалите ѝ текстове, които наистина са на много високо ниво. Но „Племе“ е пиесата, с която тя се изкачва в ранговете на английската драматургия.

Забелязала съм, че преди да започнете работа върху спектакъл, отделяте много време в подготовка. В какво се състои тя и по какъв начин ви помага предварителното обмисляне за крайния резултат?

Моята предпостановъчна дейност се състои от изключително дълъг процес. Не знам дали  защото нямам достатъчно опит като режисьор, или защото съм такъв човек по природа, или пък защото така съм научен от моите учители по режисура.

След като прочета пиесата, имам нужда да я изгледам предварително в главата си, за да знам какво правя. При всички положения трябва да се запозная изцяло с творчеството на авторката, да намеря за себе си причините защо е написала този текст, какво е искала да каже с него и какво ѝ носи той. Трябва да си го обясня.

Преди да започна работа с актьорите, имам нужда да знам всичко – къде, как и по какъв начин ще се случва, да изготвя абсолютна схема на репетициите, за да съм готов за целия процес. Трябва да съм подготвен за всяка евентуална театрална авария и да имам план за спасение. Само добрата подготовка може да ми помогне да се измъкна от такава ситуация и да спася представлението, без да правя компромиси със себе си и с продукта си.

Имам нужда предварително да знам как ще изглежда визуално представлението, за да мога да го построя в главата си. Когато имам подобна изработена схема, после ми е много по-лесно в работата с актьорите – знам накъде ги водя. Разбира се, всичко това може да се промени, няма диктатура в режисурата ми, но трябва да знам предварително как се разполага композицията на кадъра. Аз се опитвам да кадрувам на сцената. Това е важно, за да не се губят актьорите, но и аз. Следващото нещо, което трябва да знам категорично, е каква е мисълта на цялото нещо. Защо го правя? Какво искам да разкажа? По какъв начин искам да провокирам? Трябва да имам категорична цел, в противен случай не мога да започна работа.

Трябва предварително да знам техническите параметри на театъра, за да сведа компромисите до минимум. Преди да започна работа по постановката, обсъждаме всичко с художника, композитора и драматурга. Преди да се направи разпределение, всичко трябва да се провери, както направихме за „Племе“ със сценографката Елис Вели – проверихме дали сцената на театъра ще издържи на изискванията ни.

Следващата част от подготовката включва създаване на времева линия на сюжетното действие и автобиография на героите – чисто хипотетична за мен, съвпадаща с мисълта, която се опитвам да изкажа с представлението. Трябва да намеря ясен категоричен конфликт в пиесата, да открия страховете на героите, техните задачи, техните свръхцели. Това ми помага да погледна пиесата от всяка една гледна точка. Актьорската професия ми дава възможност да мога да изиграя цялата пиеса сам, колкото и абсурдно да звучи това. Това не се прехвърля върху актьорите, но е важно за мен да проверя нещата върху себе си, преди да експериментирам с тях.

Споменахте, че искате да провокирате зрителите по определен начин. Каква провокация целяхте с „Племе“? Въпреки че пиесата не е изцяло концентрирана върху темата за глухотата, какво ви провокира да обърнете внимание на подобен тип социална група?

Истината е, че темата за различния, за хората, които често остават изолирани от обществото, винаги ме е занимавала. Винаги съм изпитвал огромно уважение и страхопочитание към хората с увреждания, които въпреки всичко са намерили формула как да живеят със своя проблем, бидейки адекватна частица от обществото. Тези хора винаги са ме вдъхновявали.

В пиесата не става въпрос само за глухотата и инвалидността като цяло. В нея има хора, които самият аз определям, че страдат от родителска инвалидност. Виждаме един човек, който страда от психически заболявания, друг – оглушаващ, трети, страдащ от социална инвалидност – липса на възможност да комуникира нормално с хората. Тоест, това е пиеса за хора с увреждания, които не са толкова далеч от всеки втори срещнат на улицата.

Това, което ме натъжи и дълбоко нарани още при първото прочитане на пиесата, е невъзможността тези хора да намерят правилната форма да се обичат. Това е една микро война в домашна атмосфера. Този вид социални войни могат да се предават от поколение на поколение, водейки до трагедия и унищожение. Геноцид върху микрочастицата в обществото. Това ме натъжава и ужасява.

Ако разгледаме абсолютно всички хора, които са причинители на войни по света – действителни войни, и проследим тяхното детство и семейния им кръг, ще открием причините те да стигнат до мястото, където са, и да предизвикат това, което са предизвикали.

На какво се дължи честото използване на кинематографични елементи във вашите спектакли? Забелязва се повторяемост в сценографското решение и композицията на актьорите.

Много обичам този метод на работа и намирам в него нещо много истинско. На моменти документалният характер на визията ме кара да вярвам повече на това, което гледам. Имам проблем с условността в театъра, не ѝ вярвам. Не защото губя детското в себе си и магическия свят в главата си, а е нещо като поколенчески дефект. При наличието на новите технологии, на стрийминг платформите, на начина, по който вече изглеждат нещата, условностите губят ценност в театъра. Имам нужда чрез своите спектакли да достигам до визуална истинност, като бягам от условностите. В киното те са сведени до минимум и ми се иска и в театъра да е така. Има текстове, които дават тази възможност, и „Племе“ е един от тях. За в бъдеще ще се опитвам да вървя в тази посока, защото ми е интересно.

Гледайте „Племе“ от Нина Рейн, режисьор Зафир Раджаб, на 6 юни от 19:00 ч. и на 7 юни от 18:30 ч., Драматичен театър – Основна сцена.

Проектът „Театрален Шоукейс 2024“ се осъществява с подкрепата на Национален фонд „Култура“.