Режисьорката Надя Панчева разказва в интервю на Анита Ангелова за мотивите си да работи върху документални пиеси и за проучвателния процес около  „Докато смъртта ме раздели“ от Дъг Райт с участието на Димитър Ангелов.

Дъг Райт рядко се поставя на българска сцена. Една от пиесите му, която е била представена в София, е „Маркиз дьо Сад“. Като я сравним с „Докато смъртта ме раздели“, изглежда, че Райт се фокусира върху личности, извършили нещо необикновено, различно и неприемливо за обществото, в което живеят. Какво ви привлече към този текст и особено към историята на Шарлоте фон Малсдорф?

Това, което изключително много ме привлече в историята на Шарлоте, е, че тя дава ключ за живеене по време на военни времена или времена на репресивни режими. Тя не е просто човек, който съществува или оцелява в тези режими, тя е тяхна мишена. Била е изключително агресивно атакувана. Слагали са ѝ етикети, опитвали са се да прилагат върху нея психологическа и физическа агресия. Не знам дали си даваме сметка, но аз се замислих, че когато те нападнат, рефлексът е да отговориш на агресията с агресия. Изумителното при Шарлоте е, че тя отвръща с емпатия. Тя създава безопасно пространство около себе си за хора, които са маргинализирани като нея, или които също са мишени на репресивни режими. Това ме привлече и ме накара да се замисля за нашето съвремие, където отново има конфликти и хора отново са маргинализирани и нападани. Ние сме част от глобално общество, не можем да си заровим главата в пясъка.

Ние също търсим ключ за оцеляване, смислен начин за живеене в тази реалност, и ни трябват примери. Може би ни трябват символи като Шарлоте. Тя показва как да отговорим на агресията като млади хора, като съвременни хора, как да оцелеем. Революцията и бунтът не винаги дават резултати. Повечето от нас сме били на протести и в революционни комитети, но с времето това се изтърква и човек започва да търси други начини за борба, които също са валидни и полезни. Историята за човек като Шарлоте, който въпреки всичко успява да създава и да намери в себе си съзидателна сила в репресивен режим, ми се видя изключително интересна и ми се стори важно да се разкаже.

Какви бяха вашите размисли и подходи по време на работата върху пиесата, свързани с отражението на социалистическото минало и неговото влияние върху съвременното общество?

По време на процеса доста говорихме как рефлектираме върху нашето социалистическо минало. Това не е нещо, което може да се промени от днес за утре, сменяйки изкуствено режима. Този режим е отгледал хора, които все още живеят и са захранени с неговите идеи.

Честно казано, беше интересно с какви средства да подходим към темата. Въпреки че не сме живи свидетели на даденото събитие, ние го усещаме от дистанция на времето, усещаме обема и тиранията му. Страхувах се да не гледаме прекалено иронично на това време, защото е лесно да го осмеем от съвременна перспектива. Макар че този режим е вече минал и сринат, той все още съществува в определена степен, но не е в активната си сила. Това беше интересно режисьорско предизвикателство – заедно с Димитър да намерим баланса, да усетим времето, без да се отнасяме към него с прекалена ирония, защото тази тема не е шега.

Знам, че с актьора Димитър Ангелов сте ходили до Германия за обстойно проучване. Какво научихте там и каква част от видяното включихте в спектакъла?

С Димитър решихме да отидем в Берлин, защото правим спектакъл за реална личност. Отидохме в нейния музей в Малсдорф. Това беше важно, за да можем да се потопим в неговата атмосфера. Макар че нея вече я няма, до ден днешен той носи нейната същност. Много интересно е, че влизайки в тази къща, усещаш нейното присъствие, като призрак. Просто влизайки вътре, можеш да си я представиш. Това много ми помогна интуитивно, предполагам и на Димитър. Няма много интервюта с нея, има един филм за нея, който гледахме.

Другото нещо, което ни направи силно впечатление, беше посещението в музея на ЩАЗИ. Това е една от темите в пиесата – за нейния любим Алфред, който е бил смазан и унищожен от ЩАЗИ. Тя така и не е успяла да го спаси и се чувства виновна за това. Музеят на ЩАЗИ е много голям и с множество помещения, които те смазват със своята тежест. Всичко е много добре направено, с много човешки истории, разказани документално и подробно. Бяхме смазани, когато излязохме оттам.

Тези два контрастни свята – на Шарлоте, който е жизнерадостно и прекрасно кътче, и на ЩАЗИ – символ на тежка репресия, ти дават ясна представа за нейния живот и паралелната енергия, която е текла в него. Определено беше полезно.

Как бихте описали нейната борба за самоопределяне в контекста на историческия период?

Тя ми е много интересна, защото не виждам в нейната биография момент, в който да има вътрешно терзание за това, че е травестит. Тя е от хората, които са родени в мъжко тяло, но имат изключителна женска енергия, бих казала майчинска. Тя прави музей, в който съхранява вещи, и създава дом за хора, идентифициращи се от LGBTQ+ общността. Тя е като глобална майка и това е много симпатично.

Темата за LGBTQ+ е засегната по много органичен начин в пиесата. Виждаме една свобода. Шарлоте се чувства напълно свободна и когато различни режими ѝ слагат етикети и се опитват да я уязвят, тя го превръща в игра. Тя не се притеснява от това, което е, и това ми допадна много като жизнеутвърждаващ аспект в пиесата.

Според вас, каква е ролята на театъра в разказването на истории за маргинализирани групи и как той може да допринесе за по-добро разбиране на LGBTQ+ проблемите?

От активното ми гледане на театър през последните десетина години почти не се сещам за много опити в тази насока. Разбира се, има представления като вербатим спектакъла на Неда Соколовска, който беше за документални истории на участници в първия прайд в България. Когато правехме това представление беше ясно, че то ще принадлежи към този тип спектакли, които активно се занимават с дискриминация и натиск върху тази група. Но много ми допадна, че в пиесата няма плосък бунт с лозунги като „Дайте ни правата, защото ги заслужаваме“. Вместо това много леко загатваме, че тези хора са тук и няма нищо лошо и страшно в това. Всичко е направено като през шега. Няма нападки към хомофобите, което на мен ми харесва, защото е грешно да подхождаш с агресия или сочене на пръст. Това не е начинът за преодоляване на предразсъдъци. Както един човек може да изпита агресия, така и ти би отвърнал по същия начин и не мисля, че това е диалог, който ще доведе до нещо полезно за обществото.

Важно е да не се говори плоско само за сексуалната ориентация или за идентичността, а те да се представят като част от по-голяма картина. Това прави спектакъла по-ценен и въздействащ, защото хората могат да видят тези теми като естествена част от живота на персонажа, а не като основен акцент.

Голяма част от постановките ви са върху американска драматургия, в която се разглеждат междуличностни проблеми. Сега посягате към документалната драматургия. Най-новият ви спектакъл е посветен на руската журналистка Анна Политковская. По какъв начин документалният театър привлече вниманието ви и с какво работата върху подобен тип драматургия се различава от пиесите на Дейвид Мамет или Нийл Лабют, които сте поставяла?

Интересното е, че всичко започна с текста „Докато смъртта ме раздели“ и след това дойде текстът за Анна Политковская. Той ме намери чрез продуцента Кремена Димитрова, която ме покани. Аз не съм сигурна, че това беше толкова съзнателен път – да спра с пълната фикция и да започна документалистика, но нещата се наместиха интуитивно по линията на политическото и на социалното, на силно социалното. Това доведе до нови заглавия, който се появиха в съзнанието ми. Не мисля, че в началото беше умишлен избор, но след като започнах да правя такъв тип спектакли, те започнаха да привличат други, като магнит. Сега имам идея за нов спектакъл, но не знам кога и къде ще го осъществя, защото трябва да намеря правилния екип. Той също е за документална личност – секретарката на Гьобелс, която откриват на 92 години и тя дава интервю. Кристофър Хемптън пише пиеса за нея. Пиесата също е предназначена за моноспектакъл и е силно политическа, документална.

Има нещо по-различно в усещането. Може би то идва от самото проучване и това, че черпиш от реална личност, която носи в себе си сила, реалистична сила на реален човек, който оставя реална следа и резонира в съзнанията на хората до ден днешен. От друга страна, отскачаш от реалността и добавяш художествена подплата, за да създадеш своя си пиеса върху този човек, и така няколко пласта се наслояват в съзнанието. Поставянето на такова нещо отприщва енергия, която ми стана любопитна. Напоследък не само че се занимавам с такива пиеси, но започнах да гледам почти само филми за действителни личности. Може би има нещо в нашето време, което е изключително объркано, и всички се чудим накъде да поемем и какво да правим с живота си. Усещам нужда, поне за себе си, да се разказва за действителни личности, за да си припомним, че великите и стойностни примери не са само във въображаемото, а че са се случили и е възможно да се случат отново. Иначе човек може лесно да изпадне в безизходица и да си каже, че няма смисъл от това да се прави театър или изкуство. Постоянно търсим някаква капка смисъл, за да се хванем за нея. В момента за мен това е като сламка, която ме ориентира.

Гледайте „Докато смъртта ме раздели“, продукция на SPAM Studios, на 5 юни от 20:00 ч. като част от програма „Шоукейс“ със субтитри на английски език.

Проектът „Театрален Шоукейс 2024“ се осъществява с подкрепата на Национален фонд „Култура“.