Театрална работилница „Сфумато“ участва във фестивалната селекция със спектакъла „О, щастливи дни“ от Самюъл Бекет. С режисьора Маргарита Младенова разговаря Десислава Василева.

„О, щастливи дни“ е силна провокация към човешката ситуация в съвременния свят. Как разработихте аскетичния стил на постановката и какво искате да предадете чрез него на публиката?

Аскетичният стил не е специално приложен за това представление. Последните години гледам всичко, без което може, да го няма, за сметка на докрай усилено това, без което не може. В това отношение Бекет е максимално изискващ автор. Той самият е страшно аскетичен в погледа, във философията. За мен силният импулс да започнем „О, щастливи дни“ е аналогията, връзката с това, което се случва с човека в нашето време. Защото Бекет като че ли предчувства, предвижда, предупреждава абсурдното, парадоксалното битие на човека. В един свят, който много му отнема и почти нищо не му дава, и в който въпреки това човекът има силен витален импулс да очаква, да се надява, да открива, да издържа. С цялото съзнание какво му е отнето. Така че аскетизмът е по-скоро философия, отколкото стил.

Какви специфични предизвикателства срещнахте при изграждането на образа на Уини и как си партнирахте със Светлана Янчева?

Със Светлана Янчева работим от нейните студентски години. Направили сме много силни неща. Мисля, че желанието да продължим да работим заедно няма да ни напусне, докато сме живи. Аз нямаше да започна „О, щастливи дни“, ако не беше Светлана Янчева. Не бих го направила с друга актриса. Не бих го започнала с друга актриса. Трудностите, специфичните проблеми идват от това, че Уини е, както казва една близка на Бекет, „женският Хамлет“. Уини за актрисата е това, което е Хамлет за актьора. Но само този, който работи това, който е свързан с правенето, създаването на една театрална творба, на един спектакъл, знае какво означават 30 страници непрекъснат монолог в поток. Това е инфарктна задача, инфарктна провокация за всеки актьор. Не знам друга такава Бекетова пиеса. Във всичките, в които има монолози, те все се прекъсват, образуват нещо като диалози. Намесва се един, след това втори, трети… Не знам на друго място да има такава словесна лавина, такъв изключителен висок и на границата на възможното словесен час, какъвто представлява монологът на Уини в „О, щастливи дни“. Това беше много тежка задача и със Светлана вървяхме заедно през процеса, с отговорност и с абсолютно свален гард. Минахме през много, много, много дълго усилие да изградим вътре в този многопластов, многосъставен монолог един на пръв поглед нередактиран поток на говорене. Бекет заимства тази техника от начина, по който работи мисълта – колко неща се преплитат като прежда вътре в неговото говорене, откъде идват различните му гласове. Но ние се опитахме да изградим вътре в цялата тази материя, тази течаща словесна материя, една конструкция, една асоциативна мрежа, едни опорни точки, които да движат актрисата през текста, така че те да не стоят просто като думи и образи, които ту се създават, ту се разпадат. Това беше затруднението. Мисля, че ние открихме математиката в привидно словесния хаос на говорене на Уини в „О, щастливи дни“. Това страшно много помогна.

Музиката в спектакъла е дело на Христо Намлиев, а сценограф е Никола Тороманов. Как постигнахте този необичаен синхрон между музикалната партитура и визуалната страна на постановката?

Ние сме екип, който не за първи път работи заедно. А в работния процес за „О, щастливи дни“ буквално на всички репетиции бяхме заедно. Да не говоря, че Фичо е помагал с текста и е импровизирал части от декора. Тоест не стана просто всеки от тях да си свърши работата и аз да я събера накрая. Заедно сме дишали в създаването на това представление. Цялата музика на Христо Намлиев идва от усещането на Уини, че някой я гледа. Тя има чувството, че е под поглед. Тези звуци, които идват неясно откъде, или са потвърждения, че тя е чута, че някой нещо записва, или са оспорване на това, което тя мисли. Променят хода на мисленето ѝ. Така музикалната партитура става действащо лице. През музиката се проявява едно усещане на Уини, че тя не е сама, че тя е под поглед.

Докато стигнем до това решение на визуалната част с Фичо (Никола Тороманов) имахме много срещи. Вървяхме все в същата посока, в същия замисъл, същата интуиция кой е Бекет и как той гледа на човека. Накрая се спряхме на великолепния образ на човека, вписан в едни сфери, които може да са небесни, може и да са кръговете на Дантевия „Ад“. Трудно е да се каже, защото представлението е вертикално. То се движи нагоре, като Сизиф, в упованието, в надеждата, в интелектуалните прозрения на Уини, до срутванията надолу в нейната безпомощност да продължи да се укрепи. Защото няма в какво отвън да се укрепи. Тя може да се укрепи единствено и само в собствените си съдържания. И в този силен витален импулс, който движи нейното живеене.

Има една фраза на Бекет, написана в писмо до негов приятел, който е много болен и в нещастие. Бекет казва: „Продължавам да се удивлявам на това каква е тази сила, която ни помага да живеем с раните си“. По-точен израз за това какво движи човека и колко той удивително същество е, защото е наказан да живее, а не да умре, не съм срещала. При Бекет смъртта е упование, почивка. Човекът е наказан да живее. Той обаче не се оплаква, не мрънка, не хленчи, не ругае, не се ожесточава. Не почва да ненавижда, а продължава да вярва, да обича и да открива. Това е големият парадокс на живеенето и в този смисъл пиесата е изключително ценна за днешния човек, който „страда от липса на смисъл“. Няма кой да ти го даде, ти сам трябва да си го откриваш. И то не един път, а всяка сутрин отново и отново.

Какво ви мотивира да продължавате да изследвате човешкото съществуване чрез театъра?

Според мен театърът е за това. Същинското му предназначение е да открива другото в човека. Да открива онова в човека, което той не е успял да случи, да направи, или което е тръгнало да умира в него самия. Театърът събира отново човека в свят, който го разрушава. Това е неговото предназначение според мен.

Абсурдизмът не е особено популярен в репертоарите на театрите у нас. Какви са вашите наблюдения за възприемането на театъра на абсурда сред българската публика?

Двадесетте представления на „О, щастливи дни“ досега са били предимно на фестивали. Бяхме в Клуж, Румъния. Там ни гледаха хора от най-разни държави и то театрални хора. Винаги са ни посрещали с голям интерес, с тишината в залата след представление, с вълнението накрая, дължината на аплаузите, развълнуваните хора, които след това чакат и идват в гримьорната. Някои от тях дори са разплакани от един, на пръв поглед, несантиментален автор като Бекет. Цялото това дълбоко вълнение от истината за човека, която се надига, ми говори, че Бекет предстои. Бекет е автор, до който ние тепърва има да се добираме. И зрителят, и ние също.

Гледайте „О, щастливи дни“ на 5 юни от 18:00 ч. и от 19:30 ч., Драматичен театър – Основна сцена като част от българската селекция и програма “Шоукейс” със субтитри на английски език. 

Проектът „Театрален Шоукейс 2024“ се осъществява с подкрепата на Национален фонд „Култура“.