Ласло Гьондьор е от новите талантливи артисти по театралните сцени в Унгария. Неговите спектакли се отличават със своите игриви и иронични елементи. През 2020 г. Гьондьор печели наградата „Щафета“, която подкрепя обещаващи млади унгарски театрални творци. Във фестивалната програма той участва със своя моноспектакъл „Моят славен живот с баба“, който му донася международен успех. Повече за спектакъла Гьондьор споделя пред Десислава Василева.
Тази година Международният театрален фестивал „Варненско лято“ представя вашия спектакъл „Моят славен живот с баба“. Той вече е голям хит. Как тази продукция се вписва в работата ви през последните години?
Премиерата на спектакъла беше през 2021 г., а работя по него от 2020 г., от времето на пандемията. Така че вече са изминали четири години, откакто го направих и вече го представям. Това беше първа съществена стъпка за мен в създаването на автобиографичен театър. Имах много време да се потопя в театрални изследвания заради ковид пандемията. Това ми позволи да направя значителна крачка в моята артистична кариера.
„Моят славен живот с баба“ е първият ми международен хит. Но вече минаха четири години и аз вече започнах да проучвам други посоки. В момента съм по-фокусиран върху хумора, особено върху ироничния метахумор. Следвам в университет и пиша дисертация върху иронията. Самото представление съдържа много хумористични елементи и средства. Този спектакъл беше първото ми автобиографично представление, в което можех да използвам своя хумор, ироничен по природа. Иронията сполучливо свърза личната тема с чувството ми за хумор.
Сега се интересувам от различни въпроси, но този проект беше много важен за мен, както артистично, така и психологически. Помогна ми да преодолея някои от тревогите и страховете си. Планираме да направим втора част на спектакъла, нещо като спиноф или епилог от материалите на баба. Записах почти 40 часа от нейните истории, когато живеех с нея. С такава съкровищница в ръка се почувствахме длъжни да създадем втора част, която ще бъде представена през 2025 г. Тя ще се съсредоточи повече върху нейната биография и темите за скръбта и умението да преодоляваш раздялата с хората. По този начин артистично ще затворя тази глава от моя живот и ще се придвижа напред към нови предизвикателства.
В спектакъла действително съчетавате много добре хумора и много важни въпроси за психичното здраве. С какви предизвикателства се сблъскахте при проникването на хумора в сериозни теми за травмата и кризата на идентичността?
Това винаги е много голямо предизвикателство, като ходене по въже е. Балансирането на сериозни въпроси, свързани с травмата или миналото, с хумор, може да изглежда парадоксално. Понякога не можете да се шегувате с определени неща и това ме интересува – как да се шегувам с чувствителни теми. Това е от основните интереси в работата ми. Мисля, че самоиронията ни позволява да се шегуваме с много неща, защото не нападаме някой друг, не удряме; удряме се сами. Това е основен принцип при шегите по чувствителни теми. В „Моят славен живот с баба“ аз използвам предимно самоирония, което е като шега с травма. Тъй като аз лично участвам в представлението, тя действа като механизъм за самолечение и самозащита. Иронията и шегите могат да бъдат важно средство за изразяване на травма и болка, осигурявайки определена дистанция спрямо чувствителна тема. Важно е обаче само тези, които са въвлечени в темата, да се шегуват с нея. Трябва да сме много внимателни, затова се шегувам само със себе си.
Как историите на вашата баба повлияха на разбирането ви за собствената ви идентичност?
Слушам историите на баба ми от около 12-годишен. Израстването с разказите на човек, оцелял от Холокоста, се превърна в част от моята идентичност. Този спектакъл отразява как те са станали неразделна част от нея и от връзката помежду ни. Представлението е повлияно от Холокоста, защото той е част от мен, но е най-вече за това как тези истории са повлияли на отношенията ми с моята баба . Те ни сближиха, защото аз бях първият в семейството, с когото тя сподели своите преживявания. Това създаде силно доверие помежду ни. Но донесе и междупоколенческа травма в семейството, усложнявайки отношенията ни. Трябваше да има много доверие, но също така беше предизвикателство да се справя и да интегрирам тези истории в моята идентичност.
Каква роля играят мултимедийните елементи в представлението за подсилване на разказа?
Гласовите записи, използвани в спектакъла, са от решаващо значение за въвеждането на баба ми на сцената, създавайки илюзията за нейното присъствие. Звукът беше решаващ за създаването на атмосфера, заедно с видеоклиповете, които допринасят за развлекателния аспект и по-дълбоките слоеве на драматургията на спектакъла. Първоначално може да изглежда като смешно, забавно представление, но постепенно навлиза в по-дълбоките и по-сложни аспекти на отношенията ни и на материала. Решихме да не показваме баба ми директно на екран. Вместо това използвахме елементи от нейния апартамент, лични предмети и малки детайли, позволявайки на публиката да формира своята версия за моята баба. Това беше важно решение, за да се избегне директното ѝ пресъздаване.
Как сътрудничеството ви със София Боди и Корнел Лабода, посочени като съавтори, допринесе за окончателния вид на „Моят славен живот с баба“?
След като се изнесох от апартамента на баба ми, аз писах дневници. За представлението използвах изцяло документален материал, без нищо променено. София и Корнел редактираха и подбраха части от съществуващите записи, дневници, бележки и писания. Работата с тях беше голямо удоволствие.
Твърдите, че се интересувате от разширяване на концепцията за моноспектакъла по иновативен, саморефлексивен начин. Има ли нов проект, по който работите в момента?
В момента се интересувам от изследване на иронията и как през нея да подходя към чувствителни теми. Това е трудна сфера в днешно време, когато хората са силно чувствителни към някои теми. Разбирам това, но себеизразяването понякога изисква хумор и ирония. Изследвам нови форми на ирония в драматургията и театъра, за да изразя чувствителни теми, дори тези, свързани с травма. Предстои ми ново представление в края на септември и започвам да развивам концепцията му. Искам да изследвам нови форми на хумор и да изпробвам какво е позволено и какви са границите. Вярвам, че „Моят славен живот с баба“ не смущава и същевременно показва, че през хумора можем повече да се доближим до определени теми.