Изпълнението на младия актьор Димитър Ангелов в моноспектакъла „Докато смъртта ме раздели“ под режисурата на Надя Панчева му донесе номинация за „Икар“ и спектакълът е включен във фестивалната програма „Шоукейс“. С него разговаря Анита Ангелова.

Как премина работата ви с режисьора Надя Панчева върху „Докато смъртта ме раздели“ и какво ви помогна да се превъплътите в образа на Шарлоте фон Малсдорф?

Първо искам да споделя, че съм изключително благодарен на Надя за доверието, защото се предполага пиесата да бъде изиграна от по-възрастен и по-опитен актьор. Надя ми имаше безусловно доверие, което наистина не знам как съм заслужил. Докато течеше процесът, и двамата преминавахме през много неприятни ситуации – лични и житейски. Беше ни много трудно да се концентрирам върху работата, но въпреки всичко, благодарение на някаква външна, може би метафизична намеса, нещата се получиха. Надя беше изключително толерантна към мен в този период. За такава работа е нужно да си тук и сега, всичките ти сетива да са максимално обострени и когато друг проблем ги ангажира почти изцяло, ми се струваше непосилно да влизам „чист“ в репетиционното пространство.

Репетирахме спектакъла в I AM STUDIO, където пространството е няколко пъти по-малко от това на Сцена Дерида, където играем представлението до момента. Така се случи, че за пръв път стъпихме на нея ден преди премиерата. Това беше доста стресиращо за целия екип, като добавим и факта, че първото пълно завъртане на спектакъла се случи на самата премиера. Когато не познаваш средата, акустиката и спецификите на игралното пространство, особено преди представлението все още да е видяло живота си пред публика, можеш само да се молиш на Бога на премиерите.

Надя ми даде много свобода. Тя има концепция и изградена рамка в главата си за това как трябва да изглеждат определени моменти, но никога няма да те принуди да правиш нещо, което не искаш. По-голямата част от процеса се случи посредством мои актьорски и нейни режисьорки предложения. Аз нямам богат опит с режисьори, но дори и от кратката си „кариера“ и лични наблюдения, мога да оценя колко ценно е да имаш „въздух“ от режисьора, докато репетирате.

Гледайки спектакъла, забелязвам, че си служите с характерни гласови експресии, които отличават отделните персонажи. Как опитът ви в дублажа е повлиял на подхода ви към различните персонажи в спектакъла?

Когато започнах да се занимавам с дублаж, аз вече имах някакъв бегъл опит в театъра, както и изградени критерии какво ми харесва и какво не. Имах за цел  да не превръщам гласа си в толкова водещо средство, като нещо отделно и нехомогенно с останалите ми изразни средства. В дублажа се учиш на различна техника, изграждаш бързи рефлекси. Това е много добра школа, защото опознаваш всички кътчета на гласа си и владеенето им.

Този спектакъл събира много персонажи, като някои от тях са заложени като по-пистолетни и може би на моменти по-бутафорни от други. В различни моменти използвах различни изразни средства спрямо целите на задачата ни. Имаме някои персонажи, които са силно характерни и нарочно сме ги направили такива. Имаме и персонажи, които са проводници на историята, като Шарлоте и Дъг. При Шарлоте има по-ярка говорна характеристика, но е важно тя да не бъде за сметка на автентичността на провеждането на изпълнението. Опитах се да направя Дъг по-близък до себе си, като заложих на личната си невротичност. Разпределям изразните средства спрямо функциите на персонажите. Не мога точно да обясня как го правя – четеш текста, усещаш го и го пробваш. Това е вече интуиция, която си изградил с времето. Няма конкретна рецепта за това.

Какво е вашето отношение към изборите, които Шарлоте е трябвало да направи?

Това, което тук виждаме като сюжет, е разказ в разказа. Пиесата е за герой – самия автор, който ни показва как пише историята за нея. Той решава какво да включи в тази история. Има много биографични данни за Шарлоте, с които не разполагаме на практика. Има една сцена, която премахнахме – на премиерата я изиграх, но впоследствие си казахме, че може би идва в повече спрямо общата структура на спектакъла. В нея Дъг пита Шарлоте: „Според теб, когато един предмет загуби блясъка си или когато вече са започнали да се виждат  белезите на времето по него, трябва ли да го показваш на хората? Изкушавала ли си се да го лакираш?“ И тя казва: „О, да, всичко трябва да се запази и покаже такова, каквото си е.“ Този отговор на Шарлоте Дъг приема като своеобразен съвет към себе си – какво да остави от цялата ѝ биография. Дали да я представи в определената светлина, в която той я вижда, или да не спести и неприятните факти, които е разбрал за нея. В крайна сметка той избира да представи и не толкова лъскавата страна. Така че не мога да оправдая или да обвиня Шарлоте. Тя е била такава, каквато е била.

Какво е вашето тълкуване на историята на Шарлоте?

Живеем във време, в което всеки се опитва да бъде автентичен. Има световни течения, които прокламират „да бъдем себе си, да бъдем уникални, автентични“. В тези опити имам усещането, че се губи усещането за самата автентичност. Във времето, в което тя е живяла, цялата ѝ експресия и същност са били нехарактерни за епохата. Това изисква огромна смелост – да бъдеш такъв, какъвто се усещаш вътрешно, особено в нейния случай. Тя не просто е била ексцентрична и провокативна, но и е помагала на определени малцинствени групи. Спомогнала е за спасяването на един важен за времето си бар и е приобщила цялата му общност в мазето на своя музей. Успявала е да минава „между капките“ на репресивните апарати през различните режими, в които е живяла. В същото време съществува и другата линия, противоречието – до каква степен е била сътрудник на Държавна сигурност. И тук има една голяма енигма.

Напоследък доста често се поставят моноспектакли на българска сцена, дори се превръща в тенденция. Според вас, на какво се дължи това?

Предполагам, от една страна, много по-лесно се организира цялата продукция, много по-изгодно е за целия екип, както и моноспектакълът е по-компактен формат за гастролиране. Много хора определят моноспектакъла като висш пилотаж, но за себе си открих, че имам резерви към тази форма – не ми е приятно да съм сам на сцената. Липсва ми усещането за споделена отговорност, както и партньорството с друг човек, в което за мен е магията на актьорството.

Гледайте „Докато смъртта ме раздели“, продукция на SPAM Studios, на 5 юни от 20:00 ч. като част от програма „Шоукейс“ със субтитри на английски език.

Проектът „Театрален Шоукейс 2024“ се осъществява с подкрепата на Национален фонд „Култура“.