Културологът Александър Кьосев, гост на фестивала, за спектакъла на режисьора Галин Стоев.
Да започнем от какъв тип театър е това. Това е типичен политически актуален театър, който в България има малка традиция и хората не са свикнали да го гледат. Гледах „Хага“ два пъти. Първият път в София, като след представлението се появиха дебати за това, че изкуството допуска такава политизация. Това са пълни глупости. От истински политически театър има смисъл. От 20-те години на XX век, ако не и от преди това, такъв театър съществува. Той, разбира се, е рисков театър. Винаги работи с актуални политически послания и изработва много ясни каузи и съобщения към зрителите, които са политически. Такъв театър има пълно право на съществуване. Можем само да се радваме, че най-накрая в България се появи подобен театър.
Жанрът на подобен тип спектакли е особен. Галин Стоев го беше нарекъл в програмата към спектакъла „позорище“ – „политическо позорище“. Това е стар термин, който идва от бароковия термин „theatrum politicum“, където в театрална форма хората от края на 17-и век са гледали какво се случва на световната политическа сцена. Гледали са игрите на херцози, крале, графове, папи, епископи, вплетени в разни интриги. Обикновено те са били в гротескна форма. Тогава не е имало вестници и хората са се информирали по този начин. Така те са гледали това, което се случва на световния политически театър. Думата „позорище“ има два смисъла – единият е стар и означава „да гледам, да виждам на сцената“, а другият говори за позор, опозоряване. И двете неща ги е имало в някакъв смисъл. Да се възобнови този жанр е доста рискова ситуация.
Има поне два вида риск. Единият е свързан с промяната на актуалната ситуация. Пригожин не е жив, но в пиесата е жив, трябва да се измислят сюжетни линии, които да го представят ту като жив, ту като призрак. Това е направено добре и нямам възражения срещу него, харесва ми. Но когато нещо изглежда като окончателна ситуация в един момент, може вече да не е така в друг. Политическият театър рискува да загуби бързо актуалността си.
Вторият риск е това, че в стария бароков жанр информационният момент е бил ключов, т.е. зрителят е трябвало да бъде информиран за това какво се случва. Докато играта, фантасмагорията, забавата и гротеската са били вторични. При „Хага“ е обратното. Първата част на представлението, която е по-информативна, изглежда вече остаряла и скучна. Тя е по-статична, дипломатична, еднопланова.
Истинското постижение на това представление е във втората му част. Ако допуснем, че това е политика, то това е политика на луди хора. Знаем, че в политиката и в лудостта има поезия. Представлението показва как политическата лудост на Путин и неговото обкръжение прераства в абсурдна феерия, в която кагебисти танцуват „Лебедово езеро“ и други изпълняват разни социалистически танци, а накрая Путин се появява под формата на кралица от „Алиса в страната на чудесата“ – това е прекрасна идея.
В София представлението беше още по-въздействащо, защото сцената е по-голяма и сценографията потъва навътре и създава перспективи от задимено пространство, в което се губят очертанията. Целият призрачно-гротесков характер на тази политико-налудна игра изпъкваше много ясно.
Най-същественото политическо постижение на постановката е как буквалните послания на руската пропаганда, но и на западната реакция, биват театрализирани през погледа на едно дете, а също и през погледа на публиката, която застава зад детската перспектива. И онова, което буквално звучи от руски и европейски вестници, на сцената се превръща в абсурд. Когато е поставено на сцената, вече не е буквално, защото излъчва своя собствен абсурд.
Признавам, че първата част е малко по-бавна. Втората част беше абсолютно прекрасна и най-много ми хареса играта на висшия офицер от КГБ и танца с пачките и поличката. Този образ в София беше изобразен по-добре – имаше повече танц. Тук танцът беше доста по-малко и беше наблегнато на декламацията.
Намирам спектакъла за много добър, въпреки че не всичко еднакво ми харесва. Смятам, че подобен тип театър трябва да бъде поддържан, трябва да бъде обяснявано на публиката какъв е неговият смисъл. Трябва да се отговаря по-спокойно, защото някои хора ще почувстват застрашено своето „чисто театрално изкуство“. А то никога не е било чисто политически, винаги е било наситено с политическо напрежение.
Материала подготви Анита Ангелова