Интервю на Жаклин Добрева с Галин Стоев, режисьор на спектакъла „Хага“ от Саша Денисова, продукция на Народен театър „Иван Вазов“ и част от българската селекция и програма „Шоукейс“ на МТФ „Варненско лято“ 2024.
В „Хага“ от Саша Денисова се преплитат елементи от политическата и идеологическата реалност на Руската федерация, използват се много документални материали. Казвали сте, че това е първият път, в който посягате към политическия театър. Каква обществена реакция искахте да предизвикате с този текст?
Ако трябва да съм искрен, не знаех какво да очаквам като реакция, а и не ме вълнуваха особено хората, които и днес се опитват да посеят съмнения за това кой кого е нападнал, кой кого е предизвикал и кой е погазил всички възможни закони и принципи на международното право. Отговорът е прост – това е Руската федерация начело с управляващата я престъпна шайка, която прокламира абсурден идеологически наратив, целящ да превърна населението си в пушечно месо, а държавата си в огромен концентрационен лагер. Това звучи като приказка, родена в нечий болен мозък, но днес е зловеща реалност, от която вече няма къде да се скрием. И въпреки фантастичния си характер, тези процеси са в ход и ние сме свидетели на материализацията на една ослепителна митология на злото. Имено това усещане трябваше да предам в разбираема за зрителя форма. Текстът на Саша Денисова ми даде тази възможност. Това е брилянтно построена драматургична конструкция, която преплита документални текстове и свидетелства с фантасмагорични сцени. Това не е толкова пиеса, колкото терен за игра и изследване на интимното ни разбиране за добро и зло.
В пиесата разказът се води от едно момиченце и всичко изглежда като приказка с аватарите на реално съществуващи лица. Тези лица разполагат с червено копче, което размахват като свидетелство за изначалната си правота. Присъстваме на нещо като бал у Сатаната (по Булгаков). Исках зрителите да гледат всичко това, все едно е история в главата на дете, но елементите ѝ са абсолютно автентични. Исках зрителят да се хвърли в този лабиринт и да гледа активно дори когато е потресен или го е срам, а също да прави избори на всяка крачка. Това е пиеса-процес и залозите са високи. Исках зрителят да разбира това.
Пред какви предизвикателства се изправихте, поставяйки на сцена материал, в който да няма никакъв филтър между него и това, което се случва (реално) в момента?
Когато няма нищо, което да филтрира непосредствената кървяща реалност, ти самият се превръщаш в такъв филтър. Това е и виталната сила на всеки художествен акт. „Хага“ не се занимава със злободневие, „Хага“ е мащабна антична трагедия, която се развива в реално време пред очите ни. Тук липсва дистанция и в това е предизвикателството – да потопиш зрителя в почти митологичен контекст, като нито за миг не го оставяш да забрави, че на няколко стотин километра от него продължава да се бомбардира цивилно население.
Любопитството кой ще влезе в образа на Путин беше много силно. Защо избирате да се доверите на актрисата Радена Вълканова да изиграе Путин?
С Радена се познаваме от достатъчно дълго и се разбираме почти без думи. Тя прави изключителна роля не защото това е Путин, а защото тя трябва да интерпретрира дълбоко неинтересен и в същността си безсмислен персонаж. Това не е Тръмп или някой друг одиозен политик с ярко присъствие. Това е КаГеБист от най-безличния сектор. В него няма цвят и мощ, а само посредственост и злоба към останалия свят. Да играеш Путин е невъзможна задача и Радена я изпълнява по брилянтен начин. Това всъщност може да се каже за всички актьори в „Хага“. Виталната сила на представлението идва от колективната енергия на трупата.
През познаването на актьорската работа, различните ситуации на актьора и съучастието му в процеса по създаване на представление, има ли нещо специфично ваше в режисьорския ви подход към актьорите, с които работихте по време на този репетиционен процес?
Аз бях погълнат от това да разбера природата и формата на бъдещото представление и актьорите бяха един от важните елементи в този процес. Очаквах от тях радикални предложения и мисля, че не винаги им беше лесно. Все пак държах да сме на едно и също ниво на информираност спрямо случващото се в реалността и това акумулираше безкрайна почуда, превръщаща се в потрес, която театърът ни предлагаше да озвучи. Актьорите не трябваше да имитират съответните реално съществуващи лица, а да уловят квинтесенцията им и да направят от тях герои в театрално представление. Тук има елемент на алхимизиране на ужаса и превръщането му в игра само за да можеш да прекосиш това пространство и да останеш жив, за да свидетелстваш. Тук има и елемент на екзорсизъм. Тук има и хумор, и дързост, и неочаквано преобръщане на перспективата.
В спектакъла голяма роля заема сценографията на Борис Далчев. Проемни ли се първоначалната идея по време на процеса? Ако да – как се разви, за да достигне до крайния си резултат?
От самото начало си казах, че трябва да работя с български екип от творчески колаборатори. Това идва и от желание за среща с хората и нещата, които изпускам, когато не съм тук. Първата ремарка в пиесата дава много широко поле за интерпретация. Действието се развива в разрушен от бомба супермаркет или училище, или детска стая. Това, което не исках, беше битова изобразителност. Истинското място на действие е полето на въображение на едно дете. Трябваше ми среда, която да обеме всички конкретни или условни локации в разказа. Това е повече ментално, а не физическо пространство. Борис успя да улови крехкото равновесие между условност и конкретика, да го сублимира в силуетите на индустриални конструкции или в отломките от един изчезнал свят. В една принципно бяла среда костюмите на Кънчо Касабов са прецизно документални и театрални едновременно, защото това не са реалните лица, а техните аватари, родени в съзнанието на детето, което разказва. Тук важна роля играе и звуковата среда на Емилиян Гацов-Елби и работата на художника по осветление Иля Пашнин.
Освен режисьор вие сте и артистичен директор на Театъра в Тулуза, Франция. Как, според вас, се ситуира българският театър в общоевропейския театрален пейзаж?
Българският театър успява да извади качество, но това се случва спорадично. Тук липсва държавна политика, която да валоризира тези процеси. Липсва държавническа воля или компетентност за артикулиране на културни политики и приоритети. А дори и да се артикулират, никой не знае как да структурира процесът на реализирането им. Няма сериозни инициативи за промотиране на родни спектакли на международни сцени. Мисля, че липсва генерална осъзнатост за добавената стойност, която представлява всяка една култура, разполагаща с оригинален творчески потенциал. Това отразява и липсата на консенсус в самото общество по въпроса.
Гледайте „Хага“ от Саша Денисова с режисьор Галин Стоев на 2 юни от 19:00 ч. и на 3 юни от 19:30 ч. на Основна сцена на Драматичен театър – Варна, част от българската селекция и програма „Шоукейс“ със субтитри на английски език.