По повод откриването на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ 2024 със спектакъла „Великденско вино“ (Народен театър „Иван Вазов“) Анита Ангелова разговаря с актьора Владимир Пенев за работата му върху ролята на Поп Кръстьо, достигайки и до въпроса за значението актьорската игра в неговия живот.

Вие сте участвали в няколко постановки на пиеси от Константин Илиев. С какво беше специална работата върху „Великденско вино“? Нейният основен образ – Поп Кръстьо, излага на сцената своя изповед, разкъсван от противоречия и емоционални изблици. Как балансирате между тези крайности?

Професията на актьора изисква интерпретация на текстове и създаване на образи, които често са много далеч от личността на самия актьор. Това не става лесно и по естествен път – винаги има известна агресия и насилие, които актьорът сам си причинява. Хубавите неща в театъра и киното се постигат трудно. В случая с Поп Кръстьо и „Великденско вино“ трябва първо да кажа, че аз изпитвам огромен респект към текста на Константин Илиев. Според мен това е най-хубавата българска пиеса, писана някога. Имам опит с творчеството на Илиев, играл съм в пет или шест негови пиеси, включително „Нирвана“, но „Великденско вино“ е нещо много специално.

Сценографията на скулптура Павел Койчев е изключително вдъхновяваща. Това е неговият дебют на театрална сцена и той успя да направи нещо, което за мен беше ужасно важно, защото се случва в представление, в което участвам аз. Не мога да опиша и да обясня колко е важна и какво специално значение има средата, в която един артист твори и работи. Беше истинско удоволствие да работя в такава среда, която сама по себе си създава усещане за вечност. Койчев успя да вплете вечността в декора, което ми даде възможност да общувам със зрителите по уникален начин.

Режисурата на Явор Гърдев също беше ключова за това представление. Имам дълга история на сътрудничество с Гърдев и всеки път работата с него е предизвикателство, винаги е различна във всяко отношение – жанрово, стилистично. Стигнали сме до такова разбирателство, в което не само аз съм провокация за него, но и той е провокация за мен. За мен срещата с тези големи български творци е много важна и запомняща се.

Как си сътрудничихте с Явор Гърдев в изграждането на цялостния спектакъл?

За разлика от друг път, когато той има определени претенции, този път Явор Гърдев ни се довери безусловно. Поради монологичната форма на изпълнението ми нямаше как да ми налага неща, които аз просто да спазвам. Всичко се раждаше по естествен начин по време на репетициите. Темите, които Явор предварително си беше намислил, плавно се вплитаха в цялото.

Случи се така, че усетих нуждата да има някакъв предмет у мен, нещо като икона. Не знаех защо, просто изпитвах нуждата да притежавам нещо. Споделих тази мисъл на Явор и той не хареса идеята да бъде икона. След което на една репетиция дойде при мен и ми каза: „Виж, ще вземеш един малък портрет на Левски“. Аз хич не харесах идеята да имам портрет на Левски и си мислех, че е по-добре да се откажа. Впоследствие разбрах, че именно от това съм имал нужда. Появиха се и още няколко подобни малки детайла, които са изключително важни.

Според вас какво провокира в миналото, а и днес, крайни, фанатични реакции към образа на Поп Кръстьо и какво можем да научим от тях?

Фанатичните обвинители на Поп Кръстьо са решени да намерят виновен извън тях самите. Неспособността да споделим вината и да се смирим е проблем на нашето общество. Липсата на вяра и страх от Бога е голям проблем. Поп Кръстьо е каноничен и праведен свещеник, независимо от обвиненията срещу него. Той иска да проведе службата си по канон, но е възпрепятстван. В пиесата той поема вина, която не му принадлежи. Поп Кръстьо е станал жертва на фалшива новина във време без социални мрежи, където е нямало как да бъде опроверган. Няма доказателства, че той е предал Левски, както, разбира се, са скрити всички останали доказателства за други предателства. Всеки от нас трябва да стигне до покаянието, до което Поп Кръстьо стига. Давайки си сметка, че ако носим някаква вина за това какви сме, единственият начин е през Бог, през божественото, през вярата да се пречистим и да се покаем, за да можем да продължим напред, а не да продължаваме да се обвиняваме един друг. Неговото покаяние в нашата версия е пример за това, през което всеки от нас трябва да премине, за да се пречисти и да продължи напред.

Персонажът, който изграждате, преминава през сложни психологически състояния.  Как ви повлия работата върху този образ и по какъв начин се обвързахте с него?

Много харесвам тази пиеса и както казах, изпитвам респект към нея. Усещам, че съм достигнал до ниво в развитието си, което ми позволява да се справя с нея. Преди около 4-5 години Константин Илиев и Явор Гърдев ме уверяваха, че е време да започнем работа върху „Великденско вино“. Решихме да я направим, но като частен проект. Бяхме доста напреднали в репетициите, дори имахме дата за премиера. В един момент осъзнах, че не мога да се справя с това и се отказах. Усетих, че не съм в състояние. След тези 4-5 години се появи и предложението от Народния театър във връзка с кръгла годишнина от обесването на Левски. Започнахме отначало и макар да не беше по-лесно, вече знаех какво да очаквам.

Голяма част от изпълнението е интуиция. Много ценно е, когато в театъра и киното актьорите разказват лични истории и изпълняват актьорските си задачи така, че те да станат тяхна лична кауза, проблем, зад който стоят на сто процента. Въпреки че нямам нищо общо с Поп Кръстьо и неговите проблеми, аз стоя зад образа, който Константин Илиев е създал, и се опитвам да разреша неговите проблеми на сцената.

Някъде проф. Каприев беше написал, че в актьорските методологии има две основни школи – на преживяването (Станиславски) и на показването (Брехт). Той беше написал, че аз пък имам някаква собствена, уникална и различна методология при изграждането на образа, която ми позволява хем да съм само Владо Пенев и нищо друго, и в същото време да съм другия образ на сто процента. Доколкото си спомням, той нарича това „потъване“. Самият аз мисля, че има нещо такова. Аз се опитвам да е наистина сто процента мое, но в същото време да бъда неща, които не са мои, които не съм аз. Ето това не може да се получи винаги във всички проекти, в които участваш, но при тези, които са сериозни, тези, които са изпитания за актьорстването ти, се получава така.

Участвате в грандиозни спектакли като „Венецианският търговец“, „Моби Дик“ и   „Орфей“. Каква е разликата между това да си почти сам на сцената и да си партнираш с още много актьори?

Всеки проект е различен и уникален сам по себе си. За мен разнообразието е ключово в професията на актьора. Вече съм в пенсионна възраст и съм преминал през различни пътища и преживявания. Най-ценното за мен сега са срещите с вдъхновяващи текстове, режисьори и художници, които ме въздигат.

Коя е ролята, която е оставила най-голяма следа във вас самия и като цяло в живота ви?

От всяка роля – както от успешните, така и от неуспешните, дори от не дотам интересните, с които съм се сблъсквал, както естествено се случва на всеки актьор – остава по нещо. Никога не съм си позволявал да мина метър по отношение на някоя роля, защото не е чак толкова важна или не е чак толкова интересна, или това не ми харесва в момента. Всяко нещо има смисъл, има някакво предопределение, има някакво предназначение в собственото ти развитие, в собствения ти път, в пътеката, която сам проправяш, и винаги има на какво да се научиш, винаги има какво да узнаеш, какво никога не трябва да правиш, или пък да разбереш какво ти харесва и какво не ти харесва. Няма нещо, за което мога с точност да кажа „ето това ме промени“.

Самият факт, че съм актьор, ме е променил, защото аз никога не съм се чувствал предопределен за това. То тръгна от срама ми, защото бях много стеснителен, не общувах добре с хората и това не ми харесваше. Затова сам си поставих някаква автотерапия да се принуждавам да стоя на сцена, което дълго време ми беше некомфортно. Така се  опитвах да общувам с хората през ролите, през представленията, в които участвам. Самата сила, с която се втурнах в това, беше голямото събитие, което ме промени. Иначе аз много исках да бъда археолог и почти бях на прага да стана такъв. Просто ме приеха във ВИТИЗ (сега НАТФИЗ – бел. ред.).