С режисьора на спектакъла върху пиесата от Константин Илиев, част от българската селекция на тазгодишния фестивал, разговаря Анита Ангелова.

Около премиерата на „Великденско вино“ в Народния театър се породиха дебати относно достоверността на сюжета на пиесата. Но гледайки постановката, откривам, че историческите събития не се поставени на преден план. Как балансирахте между конкретната историческа реалност и по-универсалните философски теми, заложени в нея?

Фактическата достоверност на определени исторически събития не е изискуемо условие за съществуването на една добра пиеса. Дори да вземем предвид, че има сериозна вероятност Поп Кръстьо да не е предал Васил Левски, пиесата си остава много добра като общохуманен творчески акт, посветен на сложността на процеса на покаяние.  В този смисъл няма и какво да се балансира. Вземаме временно на вяра предложените в пиесата обстоятелства, живеем в тях седемдесет и пет минути, а след това, като излезем от театралната зала, отново си знаем, че е вероятно и възможно Поп Кръстьо да не е предал Левски.

Какво беше важно за вас по отношение на актьорските изпълнения, така че да допринесат за реализирането на режисьорската ви концепция?

Преди всичко и най-вече чрез усърдно повтаряне на определени ограничаващи свободата ритуални действия да проникнат в зоната на литургичното действо, да осъзнаят дълбокия смисъл на това действо за двама дълбоко вярващи, след което да се доведат дотам, че да си позволят да прескочат тези железни правила, осъществявайки акта на покаянието.

В голяма част от вашите постановки си сътрудничите със сценографи като Никола Тороманов и Свила Величкова. Сега се обръщате към знаменития скулптор Павел Койчев. Как си сътрудничихте с него и каква беше основната концепция той да запълни сценичното пространство?

Не ставаше дума толкова за запълване на сценичното пространство, колкото по-скоро за инсталиране на определени обекти в него. С Павел Койчев имахме дълги разговори за текста, за неговия смисъл и за средата, в която би ми се искало да го реализирам. Той проектира в ателието си четири отделни авторски обекта от дърво, за които му бях уточнил, че трябва да са възлови точки в пространството. После аз и Свила ги инсталирахме в специфичната среда на Камерната сцена на Народния театър, за да произведем специфичното пространство, което ни беше нужно.

Какво според вас театърът може да разкрие за състоянието на човека, което другите форми на изкуство не могат? Има ли специфични аспекти на човечността, които се стремите да подчертаете в работата си?

Театърът е хилядолетен ефективен носител на непобедимото предимство на прякото присъствено общуване, неопосредено от медиатор. Това му предимство точно в нашата епоха го превръща в незаобиколим комуникационен фаворит в зоната на изкуствата, а в доста страни, между които и България, и в основна културна индустрия.

Живеем във времена, в които всичко се изпарява много бързо. Как възприемате тази преходност в театъра и как влияе  тя на режисьорските ви избори?

Театърът най-бързо умира, но пък има и най-прекия шанс да се превърне в събитие за тези, които в момента го споделят. Поради моменталната си смъртност обаче, той най-добре улавя споделения миг на случващото се. А с тъгата по бързата тленност на театъра човек трябва да се справя всеки път наново. И макар чувството да е познато, интензивността му с годините даже нараства. С всяко представление и с всеки отиващ в миналото театрален проект се сбогуваме със съкровена част от собствения си живот. Или поне с мен е така.