Проф. Камелия Николова, театровед, коментира спектаклите „Да яздиш облак“ с режисьор Раби Мруе и „Чайка“ от програмата на NT Live, както и цялостния фестивален афиш.
Непременно бих искала да коментирам две представления от международната програма на тазгодишното издание на „Варненско лято“. Става дума за изключително интересното, много силно и вълнуващо представление „Да яздиш облак“ на Раби Мруе, една важна фигура в съвременния европейски театър. Той го създава през 2013 г. със своя брат Ясер. Брат му преживява тежък личен, но по някакъв начин бих казала и политически инцидент, по време на гражданската война в Ливан. Докато пресича една улица, когато е разбрал за смъртта на дядо си, той е уцелен от снайперист в главата. Голяма част от мозъка и паметта му излизат от строя завинаги. Той е трябвало да започне отново да се учи да говори, да мисли, да може да се изразява и да разбира речта на другите хора. Това е накратко сюжетът на представлението.
Всъщност онова, което ми направи много силно впечатление, бяха две основни неща.. Гледах „Да яздиш облак“ за първи път през 2019 г. в Мюнхен. Сега, когато го гледах отново, веднага изниква сравнение с това, което съм видяла преди. При това тогава беше преди пандемията. Представлението е много съхранено, много близко до това, което бях видяла. Като изпълнение, като усещане и като въздействие върху публиката. Но, от друга страна, преживяният период по някакъв начин е актуализирал текста, тъй като днес живеем в много кризисни времена – във време на война, следпандемично време, време на лични и обществени кризи. Това по някакъв начин е оставило своя отпечатък в иначе много съхраненото и запазено документално представление.

Второто нещо, което ми направи впечатление, е, разбира се, самият спектакъл и самата работа на Раби Мруе. Той работи в един както разпространен, така и в добрите си образци бих казала рядък жанр, и това е съвременният документален театър, който носи днес силния отпечатък на самия Мруе. Той успя да представи една лична история, опита да реконструира много флуидната, много крехката лична биография на неговия брат. Тази болезнена ситуация започва да се разнищва чрез незначителния на пръв поглед документ от собствения му живот – свидетелство от детската градина, и продължава през видеата, които Ясер е записвал и които всъщност му помагат да възстанови речта си и да оздравее. Чрез тях се опитва да се социализира и адаптира отново. Т.е. тук се използват едни много незначителни лични документи, които обаче постепенно конструират и възстановяват личната история. И то на фона на един голям обществен катаклизъм. Това е много различно от класическия документален театър, който описва политическия контекст и вътре в него вписва човека. Докато тук виждаме личната история на човека. Как той изживява политически обществен катаклизъм. Как той го наранява, как той преминава през него. Това много кореспондира с нашето време и е запазената марка на Раби Мруе.
За първи път гледах негово представление през 2010 г. на международния театрален фестивал в Белград БИТЕФ, а след това то гостува и във Варна – това беше „В търсене на изчезналия служител“. И в него ми направи впечатление същият този метод на работа. Искам да подчертая голямото вълнение, което усетих, че изпитват хората около мен. В началото някои, които не познават все още работата на Мруе или не познават точно този тип театър, който не е толкова разпространен в България, не знаеха как да го приемат. След което всички бяха спечелени. Това беше определено попадение. Много важен спектакъл, който да бъде видян и то точно в този контекст, точно сега.

Другият спектакъл, който ми се иска да коментирам, е „Чайка“ по Чехов на Джейми Лойд. Той е съвсем нов, от миналата година е, и беше представен като прожекция от новата колекция на програмата NT Live в Лондон. Миналата година режисьорът наистина ни впечатли с друга съвременна интерпретация на класическа пиеса като „Сирано дьо Бержерак“. Това, което в „Чайка“ препращаше към предходното представление, беше интересният подход на Лойд да вземе един голям класически текст, било то модерен или от традиционната класика, и да накара едни съвременни хора да живеят този текст. Да се потопят в него, да изпитат неговите енергии. Тези хора задължително се облечени в съвременни дрехи, те са едни абсолютно съвременни хора, които ние разпознаваме.
Интересна ми е адаптацията, особено в някои моменти е много сполучлива. Тя е фина адаптация. Напълно съвременни хора, които в същото време са затворени в едно клаустрофобично пространство. Те дори буквално седят на едни столове в нещо като коркова кутия. В това пространство те трябва да видят как през техния живот преминава този вечен текст, какво остава от него.
Пиесата „Чайка“ сама по себе си е много силен текст, но в спектакъла на Джейми Лойд онова, което наистина силно рефлектира на нас, като съвременни хора, и което много силно ни впечатлява, е моментът, когато изчезне перспективата. Когато изчезне бъдещето, нещата, които те интересуват. Тогава човек се хваща за едни такива първи инстинкти, какъвто е безспорно любовта. Не напразно любовта в класическия контекст е винаги символ на хармонията. Влюбването винаги те социализира със света, то те примирява със света, то прави живеенето удобно и комфортно. Не напразно героите на Чехов отчаяно се хвърлят в любовта. Тук най-съвременното, най-интересното беше, че Лойд показа тази амбивалентност. Изведнъж той дава много точно отговор на въпроса защо при Чехов хората винаги се разминават, винаги някой обича някой друг, който не го обича – защото всъщност това е техният опит за спасение. Това е много интровертно чувство. Това излезе много силно, още повече в тази клаустрофобична сценография. Мисля, че видяхме едно много силно, много интересно представление с добри актьори. Безспорно особено втората част, която беше много стегната, много силна.
Две много добри представления, които се вписват по полезен начин в българския афиш на фестивала, който тази година е по-голям, по-богат. Тези два чужди спектакъла дават един поглед отвън. В тях ние видяхме действително едни съвременни актьори, но също и в българските представления. Едни съвременни рефлективни хора, които преживяват различните текстове през съвременната си рефлексия. Радостно е, че имаме едно такова актуално актьорско присъствие на сцената.
Върху материала работи Десислава Василева