Първо искам да споделя добрите си впечатленията от вече наложената практика да се излъчват заснети представления от програмата на NT Live в Лондон. Очевидно е, че привличат все повече интерес дори и сред по-широката публика, не само сред тесни специалисти. Имали сме възможност да видим вече няколко продукции, заснети по изключително професионален начин, и бях много любопитна да видя спектакъла „Чайка“.
Изгледах спектакъла на Джейми Лойд с голям интерес и мога да кажа, че несъмнено това е продукция от високо художествена артистична класа. Постановъчното решение се оттегля от всякакви режисьорски ходове, свързани с търсене на сценични образи и визуални демонстрации. Сценографията е практически сведена до една празна сцена, дори скъсена и стеснена с обикновена стена от талашит. Всички актьори са заедно на нея през цялото време. Впечатляващо е как целият спектакъл се гради върху актьорската игра. Техните изпълнения са много фини и съсредоточени, с много пестеливи изразни средства. Голяма част от изграждането на връзката между персонажите беше решена те да бъдат в статично положение, всеки седнал на собствен стол. Представлението напомняше процеса по време на репетиция на маса, където се търси докрай сърцевината на взаимоотношенията между образите. Това беше добре представено и изградено с помощта на една много минималистична театралност.
Лично като зрител обаче имам леки колебания и липси, свързани с адаптацията на Чеховата пиеса. За мен беше изненада, че липсваха някои ключови сцени. Струва ми се, че постановка от подобна класа не може да се лиши от ядрото на първо действие, което е представлението на Костя, неговата прословута пиеса-монолог. Решено беше единствено да слушаме коментарите и да наблюдаваме реакциите от неслучилия се, невидян от нас спектакъл. Може би в това отношение имах по-големи очаквания.
За ливанското представление на Раби Мруе мога да кажа, че много силно ме докосна и развълнува. „Да яздиш облак“ е доказателство, че театърът наистина въздейства там и тогава, когато има нещо, което силно ангажира онези, които го правят. Очевидно хората, които правят театър, трябва да стоят зад една дълбоко изстрадала, истинска, автентична кауза; зад една лична история за споделяне. Този спектакъл може да бъде разглеждан като политически, документален и биографичен. Освен изброените, това е театър на новите технологии, защото видяхме, че всичко е изобразено като една арт инсталация с помощта на визуални, технологични и инсталационни похвати. Но най-важното в този спектакъл е този много открит, интимен тон на разказване на една човешка съдба, преживяла ужаса в Ливан през 1980-те години. Главният персонаж сподели всичко това с нас по съкровен начин. Сигурна съм, че това представление навсякъде получава подобен отклик.
Тази година селекцията на фестивала ни представи едни прекрасни примери от различни естетики, изпълнени по великолепен начин.