Режисьорът Крис Шарков в интервю на Анита Ангелова за постановката „Непоносимо дълги прегръдки“ от Иван Вирипаев, част от програма „Шоукейс“ на 8 юни от 19:00 ч. в Градската художествена галерия.

Кои чисто човешки въпроси засяга спектакълът „Непоносимо дълги прегръдки“?

В пиесата има един често повтарящ се мотив, който много напомня на една реплика на Тузенбах в диалога му с Вершинин от „Три сестри“ на Чехов , а именно „Вали сняг. Какъв е смисълът?“. Най-общо текстът на Вирипаев застава категорично на страната на Тузенбах, припомняйки ни основните най-прости принципи на Вселената и терапевтира нашите затормозени модерни души. Мисля, че основният въпрос тук е за възможността на човека да преосмисли чувствения си опит.

Иван Вирипаев не за първи път е поставян в България. С какво темите, които разгръща авторът, се вписват в нашата действителност. С какво неговата драматургия ви привлече вниманието?

Действително Вирипаев има силна постановъчна история в България. Явно е, че има релевантност между културния контекст на неговите пиеси и нашата действителност. Може би тя се състои и в тази граничност между изтока и запада във всякакви аспекти – географски, философски, културни. Но най-определящ и притегателен според мен е емоционалният свят на пиесите му. Аз още помня първата ми среща с Вирипаев като зрител – „Археология на сънуването“ с режисьор Галин Стоев, спектакъл създаден именно за фестивала „Варненско лято“.  Оттогава следя и харесвам Вирипаев. Още първия път, когато прочетох „Непоносимо дълги прегръдки“ на английски, разбрах, че този текст има много общо с темите и с театъра, които ме вълнуват.

Сценографията на постановката е много интересна. Какви символи крие тя?

Още от самото начало имах усещането, че това е утопичен текст за поставяне. Следователно пространството не бива да изобразява каквото и да е, а да е предимно посредник за случването му в зрителя. В моментите, в които героите преминават през „синята точка“, т.е. в граничната зона между живота и физическата смърт, актьорите са в надуваеми топки, които приличат едновременно на плацента в утробата и на планети. Това е единственият по-метафоричен ход. Реалистичният визуален пласт по-скоро се съдържа в мултимедията, която включва и кадри, заснети с актьорите в Берлин, най-често на точните локации, където се развива действието по пиеса, като например конкретна ъгъл на две улици в квартала Кройцберг.

Навярно за един актьор е по-трудна задача да влезе в персонажа, но да стои леко отстранен от него и да го коментира, без това да изглежда недостоверно. Как се справихте с тази задача заедно с актьорите?

По-трудна е, защото не позволява да се влиза в инерция на репрезентация на отношения или на друг тип формален подход към текста. Но мисля, че точно този тип отстраненост по някакъв начин е много адекватен на аватарната реалност, в която живеем. Тази пиеса се занимава с модерния човек, разкачен от себе си, притежаващ много идентичности и дигитални двойници, но не просто като тема – това е в същината на самата ѝ форма и съответно на типа актьорска игра. Именно това смятам за изключително ценно и рядко в съвременната драматургия. Мисля, че новата емпатия в театъра съдържа в себе си отстраненост, не я изключва. Но е много важно, че за постигане на този подход работих със страхотни актьори – Димитър Николов, Мария Сотирова, Мартин Димитров, Веселина Конакчийска.

Разкажете повече за тази необичайна връзка между актьорите и зрителя в спектакъла и пътя, който извървяват заедно.

Вирипаев има един много важен съвет към актьорите, които играят неговите пиеси, а той че неговите пиеси трябва да се усещат, а не да се концептуализират. Именно тук е най-важното звено в тази връзка. Мисля, че тя се случи.