Асен Терзиев разговаря със словенския режисьор Йерней Лоренци по повод спектакъла „Орфей“, който той реализира на сцената на Народния театър в София. Продукцията се представя на 5 юни в Драматичен театър –  Варна, част от българската селекция на фестивала и програма „Шоукейс“.

Четири пъти ваши представления гостуват в България в рамките на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ и платформата „Световен театър в София“ и бяха много добре приети от театралната публика и специалистите. Как се появи идеята да поставяте на сцената на Народия театър и да работите по темата за Орфей?

Предишният директор на Народния театър Мариус Донкин ме покани да работя тук. Идеята за Орфей беше негова. В секундата, в която ме попита, бях сигурен, че ще го направя. Веднага след предложението имах вътрешно усещане за основната тема – смъртта…

Как се подготвяхте за този проект?

Когато семенцето се зароди у мен, започнах да го наблюдавам. Като поток, който се движи вътре в мен. Някак достигнах до възможната структура и след това започнах да търся и материали…

Разкажете за материалите, на които попаднахте и които ви вдъхновяваха.

Стихотворението на Рилке „Орфей“ беше много важно за мен, както и стихотворението „За музиката“. Също текстовете на Овидий, Вергилий, Аполоний Родоски – това бяха базисните литературни източници. Мислех, че щом като Орфей пътува, то и аз трябва да помисля за различни стилови подходи. Реших, че трябва да започнем с войната, защото малко е онова, което знаем за Орфей преди Вергилий, Овидий и епоса „Аргонавтика“ на Аполоний Родоски. Малко знаем и за светилищата. На две-три места в „Аргонавтика“ е описано как започва битка, Орфей изважда своята лира и настъпва мир. Казах си, че трябва да започна директно с войната, която да трае известно време, след това да се появи Орфей и да се заяви с един жест. Орфей е способен да направи промяна за другите, може и да решава техните проблеми, но в последствие не може да направи това за себе си. Той е някой, който може да спаси света, но не може да спаси самия себе си, което е големият проблем.

Преди „Орфей“ вече бях правил няколко представления върху митове от древността. При тях за мен най-важен остава проблемът как техните герои да бъдат очовечени, как да създам гравитационно поле около тях. Силно вярвам, че зад всички големи истории – за Исус Христос, Гилгамеш, Ахил, Орфей и т.н. – стоят конкретни хора. Това беше и подходът ми към Орфей.

На първата репетиция разказах на актьорите за смъртта на моя баща и за смъртта на моя близък приятел, който играеше ролята на Агамемнон в „Илиада“. Започнах с двете мои най-силни преживявания със смъртта. Исках да създам интимно пространство. Знаех, че искам да изградя нещо около високата литература, но и да сменям перспективата, начина на разказване, думите…

Каква е за вас голямата лична тема, свързана с Орфей?

Смъртта, която трае миг, но всеки от нас продължава по-дълго. Как да доближим зрителите до това преживяване на смъртта на колкото се може по-лично ниво. Има три стратегии. Първата са историите – като тези от „Метаморфози“, сонетите на Рилке и т.н. Втората се появи, когато открих медицински текстове, които ми даде брат ми. Не знаех как тялото реално умира в такива детайли. Тези описания не само ме изненадаха, но и се почувствах абсолютно смазан, четейки какво ще се случи с моето тяло, с тялото на моето дете или с всяко тяло… А третата стратегия беше личния опит на всеки със смъртта. Исках да комбинирам трите заедно. Така че да имаме това художествено поетично ниво, идващо от „Метаморфози“, „Горгики“ и поезията на Рилке, след това да имаме обективното, научно описание на смъртта, и накрая най-важното за мен ниво – личното.

Поставял сте и операта „Орфей и Евридика“ на Глук през 2014 г. в Люблянската опера. По работата върху нея имахте ли подобни усещания и асоциации?

Да, вмъкнах нещо и от това преживяване. Знаете ли, болката може да бъде трип за егото. Мисля, че големият проблем на Романтизма е раждането на страдащия субект. Колкото повече страдаш – толкова по-свят ставаш. За мен това е проблем. Болката може да стане пристрастяваща, като хероин.  От един момент нататък болката може да се превърне в наистина разрушителен трип за егото.

Как личните истории на актьорите стигаха до представлението? Това, което чуваме, са техните собствени думи или бяха пренаписани от драматург?

Това са точно техните думи. С драматурга само помагахме какво да остане. Сега, когато вече всичко е част от представлението, всяко нещо има своя ясна драматургична логика. В крайна сметка гледах и на техните истории като на материал, не по-различен от този от „Метаморфози“, който подреждам като куратор в представлението.

Макар вашите спектакли да са различни, забелязвам три постоянно присъстващи елемента в тях. Нека започнем с музиката. Тя е важен елемент от вашите спектакли и винаги се изпълнява на живо. Какво място заема музиката за вас? Тя някакъв канал ли е за споделяне на по-интуитивните, нерационални неща? Как работите с композитора?

Музиката е важна. Самият аз нито чета ноти, нито свиря на инструмент. Слушам много музика. Може би за мен музиката е минималистичният път към тоталната творба – Gesamtkunstwerk. За мен музиката влиза директно в личността. Нямам предвид само сърцето. В изкуството на музиката има по-малко граници за разлика от другите изкуства. Няма нужда да знаеш – музиката някак влиза в теб. За мен музиката е важен слой – тя открива едно допълнително пространство… Трудно ми е да го обясня…

Добре, да ви задам един директен въпрос. Защо е толкова важно за вас актьорите да свирят на инструменти и да пеят дори когато не са особено добри изпълнители?

За мен театърът е изкуство, направено от човек за човек. Голям късметлия съм да работя с композитор като Бранко Рожман, който също е обсебен от тази идея за споделеното човешко преживяване. Не става дума за това колко някой умее да пее или свири – това са граници. Това, в което вярваме, е че на сцената трябва да се случват колкото е възможно повече неща директно пред очите ни. Усилието, което един актьор полага, за да изсвири едно парче, да кажем, на акордеон, създава определено енергийно поле и фокус. Тук не става дума за перфекционизъм.

В „Орфей“ много исках първата част, „Война“, да бъде перфектна в музикално отношение, осветление и т.н. Докато следващата част, „Сватба“, да е по-отворена, с импровизации. За мен музиката е като един от актьорите.

 

Част от интервю на Асен Терзиев за списание за театър “Homo Ludens”, бр. 26/ 2023.