Марий Росен поставя за първи път на българска сцена „Дишай“ на съвременния британски драматург Дънкан Макмилан. Написана през 2011 г., тя забавна и актуална пиеса за двойка, изправяща се пред големите дилеми в съвременния живот. В ролите на Ж и М влизат актьорите Елена Телбис и Бойко Кръстанов. Постановката, реализирана в Театрална работилница „Сфумато“ в София, е част от българската селекция на фестивала и от програмата „Шоукейс“ и се представя на 5 юни в Куклен театър – Варна. Анита Ангелова разговаря с режисьора.

Пиесата на Дънкан Макмилан „Дишай“ изобразява живота на двама души, които се опитват да намерят своя път сред комплексните дилеми, пред които ни поставя съвремието. Авторът поставя своите персонажи в много стриктни рестрикции. Те като че ли представят именно тази забърканост, в която живеем и се губим.

Моето предположение относно рестрикциите на автора са по-скоро свързани със създаване на сбит концентрат, нещо като куршум, който да прониже, а не насъбралото се да потъне в луфтовете тишина. Тази рестрикция отговаря и на скоростта, с която живеем в момента. Също и скоростта на информация и действие. Доста е забързано съвремието и авторът говори именно за пулса на времето. За нашето време тук и сега. Той се стреми да не психологизира прекалено, за може скоростта на куршума да бъде сразяваща.

Вие често работите с празното пространство и това представление не прави изключение. Сам казвате, че в него до някаква степен сте в свои води. Но какво беше предизвикателството, пред което бяхте изправен при поставянето на този спектакъл?

Празната сцена е мой специален интерес. Тук трудността беше как да създам светлинна структура, която да отговаря на смисъла. Да не илюстрира буквално това, за което се говори, а да има друга метафорична сила, друг знак, образ, чрез който да се натрупва допълнителен слой във възприемането на смислите, които идват от самия текст. Не беше лесно да запълня празната сцена. Самата работа в изработката на тази структура започна много преди да се срещна с актьорите. Знаех, че в това се крие ключът, с който да реша представлението. Все пак това е моята режисьорска работа. Останалата част от работата беше свързана с това да извадя от артистите възможно най-болезненото, истинското, както и достоверна игра. Така че работата със запълването на сцената свърших предварително, като начертах структура, нещо като сториборд на осветлението, което ми помогна да не губя потока, който тече в текста. В него няма никакви помощни знаци, които да определят смяната на времето. Това е част от неговата стратегия всичко да се слее в едно.

Двата персонажа на мъжа и жената претърпяват интересна промяна. На какво се дължи тя според вас?

Струва ми се, че двамата имат много сходно усещане за пулса на това какво се случва с човечеството в момента. Той е особено изразен при женския образ. Ако има някаква голяма промяна, то това е в мненията, в изборите, желанието и решението двамата да имат или да нямат дете. Това ми се струва голямото събитие, както и провалът на това желание. Абортът променя женския образ, води и до болезнена промяна в начина на мислене. Това е един травматичен избор. След като прочетох текста, се открих в него и в персонажите. Аз много вярвам в голяма част от изреченията и ги разбирам; усещах всички промени като нещо съвсем естествено.

По какъв начин се припознавате в тази пиеса?

Близко ми е апокалиптичното усещане, което е много силно и при двата персонажа. Усещането да си част от определени процеси, които са извън твоя контрол, но ти болезнено ги мислиш. Въпреки че реално си безсилен да направиш големи стъпки. Това отчаяние, което стои пред теб. Много силно се свързах със смисъла на човешкото присъствие. Както и с много теми, за които те говорят. Сещам се как и аз смият съм говорил подобни неща. Също така, тук се извеждат едни стереотипи, които могат да се наблюдават отстрани. Двата персонажа имат свръхосъзнатост, която понякога е толкова болезнена, че те поставя в ситуация да не можеш да живееш нормално и да си в постоянна тревожност. Това много кореспондира с мен, както и редица други въпроси.