Явор Гърдев е от най-редовните присъствия в програмата на фестивала. Тази година в селекцията ѝ е включена постановката му „Това не го казвай!“ от популярната френска авторка, режисьорка и актриса Саломе Льолуш, в който актьорите Теодора Духовникова и Захари Бахаров навлизат в ожесточен дует. Десислава Василева разговаря с режисьора.
„Това не го казвай!“ е най-новата пиеса на френската авторка Саломе Льолуш. Тя е откровена комедия, като засяга сериозни и важни теми от ежедневието на съвременния човек. По принцип вие рядко поставяте комедии. С какво ви спечели тази?
С невероятното си остроумие. Аз лично съм много придирчив към това хуморът да бъде издържан, да си играе с абсурда, да провокира дълги асоциативни вериги, да бъде езиково сръчен, както и в крайна сметка да те оставя с добро усещане за живота, независимо от това колко злободневен е. Мисля, че Саломе Льолуш постига всички тези неща едновременно. Текстовете ѝ са изключително интелигентни и едновременно с това чувствителни към съвременния човек. Тя разкрива голямо количество от комплексите му, оставайки в същото време щедра и незлоблива към него. Това са рядко срещани писателски качества, които обожавам.
Текстът разкрива огромната зееща яма , която се разтваря днес между публичното и истинското лице на човек. Вие сте му направили специална адаптация за българския контекст. Срещнахте ли някакви трудности в пренасянето на френските реалии към българските?
Не, тъй като тези реалии са съвсем малко и изобщо не е необходимо текстът да бъде нагаждан. Съвсем без промени, освен на няколко лични имена и няколко топографски реалии, текстът безпроблемно се задоми в наша среда. Така да се каже, беше локализиран, без да се променя каквото и да било у героите. Днес героите имат едни и същи страхове и комплекси навсякъде. Разпознаваеми са, независимо кой град на Европа обитават. В това отношение работата по превода на Снежина Здравкова беше вече напълно свършена. На мен се падна по-лесната задача просто да локализирам действието в друг град на Европейския съюз, а това не е особено сложно при толкова универсално въздействащ текст и толкова добър превод.
Диалогът в спектакъла е изключително динамичен. В него Теодора Духовникова и Захари Бахаров използват думите като своеобразно оръжие един срещу друг. Губи ли диалогът днес своята сила да свързва?
Напротив, само първото впечатление е, че диалогът разделя. В края на краищата се оказва, че безкрайното спорене може да бъде и средство за поддържане на близостта. Особено след като уморените от спорове персонажи постепенно с течение на действието се променят и започват все по-дълбоко да вникват в перспективата на другия. В известен смисъл даже разменят първоначалните си позиции, променят се вътрешно почти до своята противоположност, придобиват чертите на опонента си. Това е сериозно драматургично умение.
Кои основни качества на двамата актьори искахте да извлечете в този спектакъл?
Рефлективността, както и острата и бърза мисъл. Тези умения, впрегнати в действието, започват да акумулират солидни емоционални натрупвания, които бързо рикошират у публиката и оформят трайно самозахранващ се кръг на енергиен обмен с нея.
Сценографията на Свила Величкова майсторски улавя конфликтните ситуации и напрежението в спектакъла, а и всичко е в тъмната гама. Какво ви водеше в пространственото решение?
Водещо в работата със Свила беше желанието на всички ни да се измъкнем от порочната нужда да изобразяваме буквални обстановки, за да даваме на публиката четими репери, чрез които тя да си обяснява пространството. Искаше ни се да намерим решение в еднаква степен метафорично и функционално, без обаче да бъде в каквато и да е степен изобразително, разяснително и илюстративно.