„Представление и половина“ с режисьор Стоян Радев открива на 1 юни 31-ото издание на Международния театрален фестивал „Варненско лято“. Музикално-театралният спектакъл е по текстове на всички четиринайсет актриси от трупата на театъра „Българска армия“. За това какво е подтикнало режисьора за този ход, с него разговаря Анита Ангелова.  

Спектакълът ви „Представление и половина“ е вдъхновен от филма на Федерико Фелини „Осем и половина”. Кое от тази легендарна кино творба се вписа в представлението?

Основното общо е разсъждението върху самия творчески процес – „Осем и половина“ е филм за филма, така и „Представление и половина“ е спектакъл за спектакъла. При Фелини рефлексията е свързана с фигурата на филмовия режисьор, при нас – с актьора в театъра. Но по същество въпросите са подобни – те са свързани с избора да се занимаваш с изкуство – случаен или не, за източниците на вдъхновение, за мисията на твореца, за нуждата и смисъла от неговата работа. Освен съдържателните сходства, има и нарочни прилики във формата с характерната вариететно-циркова естетика и сюрреалистичния план, в който се губи границата между документално и фикционално, между действителност и измислица.

Представлението е изградено от истински разкази на актрисите. С какво те са важни за публиката и какво изобразяват?

Ако изкуството е духовна храна, то както при материалната, е добре тя да има природно чист произход. А изповедта е пречистване – и в религиозен, и в психоаналитичен, и в художествен, и в обикновен житейски контекст. Личното споделяне, диалозите и монолозите със свои думи ни припомнят необходимостта да работим с „натурални продукти“. Това става все по-важно в ерата на фалшификатите и изкуствения интелект.

Каква е вашата история, която бихте разказали?

В голяма степен с този спектакъл аз разказвам и моя история – режисьорът присъства като желание, решение, отговорност дори в на пръв поглед естествените, уж нережисирани ходове и изпълнения. Колкото до това, което лично аз бих искал да споделя директно, то е изумлението, благодарността, спасението, че играта въобще е възможна = превъплъщението, вживяването, преливането от свое в чуждо и от чуждо в свое, избухването на въображението, състрадателната прегръдка на безброй аромати и нюанси, безстрашието и шеметът да се откриеш и да оставиш да ти се случва…

Какви бяха вашите търсения по време на писането на финалния текст и какво ви водеше в подредбата на отделните разкази?

За мен главният критерий беше, винаги е бил и ще бъде органиката. В общуването с актрисите, по чиито текстове бях замислил да се направи представлението, търсех искреност, спонтанност, отпадане на автоцензурата. В този смисъл сме искали да се освободим от предубедени представи кое е ценно и кое – не, кое е с висока художествена стойност и кое – не. Внимавахме също да не имитираме дълбочини, „късане на ризи“, да не симулираме драматично раждане на прозрения и невиждани театрални инвенции. Във финалната подредба ни интересуваше едно честно излизане на сцената, взимайки предвид присъщата ѝ условност и неизбежна бутафория, които се одухотворяват от автентично вълнение и самоиронично чувство за хумор.

Бихте ли искали да продължите да работите в тази посока?

Бих. Както казах, то е като нуждата от откровен разговор. В заниманието с всяка драматургия ние се стремим да бъдем откровени, няма друго, с което можем да я осветим, но тази откровеност започва да се губи в стилизации и концептуални стратегии.