Стефка Янорова е от четиринайсетте актриси от театър „Българска армия“, която излиза на сцената в „Представление и половина“ и споделя нещо от себе си. Спектакълът на режисьора Стоян Радев, който дава начало на тазгодишния фестивал, протича като празнична церемония. В нея актрисите представят лични истории и пеят известни музикални хитове, като разкриват връзката между театъра и живота. Стефка Янорова разказва пред Анита Ангелова повече за своето участие в него.   

В самия спектакъл, една от актрисите – Ели Колева, казва, че предпочита да играе поставен текст вместо свой. Какво е усещането да излезеш на сцена, за да играеш спектакъл по текстове на автор, на голям драматург например и какво е усещането да говориш и играеш собствените си думи? Къде се крие разликата между двете?

Много често се крием зад думите на големите автори, много често си казваме „Ех, и аз искам да се изразявам така, и аз искам да напиша нещо толкова хубаво“. Но с годините натрупваш много текстове в главата си и ти изникват готови изречения. Аз самата се усещам как в речта си, не че цитирам, но използвам готови изречения от пиеси. В този смисъл в последните няколко години, освен че се опитвам да говоря чист български език, се опитвам наистина да говоря със свои думи, да се изразявам самата аз. Оказва се, че това далеч не е толкова лесно, защото когато излизаш от свое име – ти се оголваш. И така си много уязвим. Може би това е големият ни страх… Иначе сме скрити зад думите на Чехов, на Шекспир и сме някак сигурни. Да, предполагам, че е това.

Какви рискове крие подобно оголване за един актьор?

Смятам, че всеки, който посяга към актьорската професия, крие някаква болка, която се опитва да лекува. Но това е и при всеки човек. Зад всички това се крие един голям страх. Всички се боим да бъдем откровени, особени в днешно време, когато много лесно можеш да се скриеш зад някакъв профил и да пишеш каквото си пожелаеш. Но когато застанеш очи в очи срещу зрителя, нямаш право да го лъжеш.

В Театър 199 играете в спектакъла „Театър, любов моя“ от Валери Петров, който също е гостувал на фестивала. И в него има доза откровение и споделяте лични преживявания. Какво е новото за вас в „Представление и половина“?

В „Театър, любов моя“ материята не ми беше толкова чужда, колкото в „Представление и половина“. В началото ми беше много странно, че ще бъдем четиринайсет жени на една сцена, но и изключително любопитно. Аз много обичам да работя с жени, защото за мен всяка жена е вселена. Виждам как след една определена възраст сетивата ни се изострят. Ставаме по-смирени, по-прощаващи и по-влюбени в това, което правим. Именно затова ми е много любопитно да наблюдавам всяка една от актрисите на сцената. Дори ми е по-интересно да гледам тях, отколкото аз да се изявявам. Една от целите на спектакъла е всяка от нас да представи себе си и наистина се получава палитра от различни характери. За мен това е голяма радост, защото въпреки дългите години работа с тези актриси, аз продължавам да ги преоткривам. Въпреки това наистина не можех да си представя всяка една от нас да разказва по нещо. Мислех си, че ще стане много дълъг спектакъл. Но Стоян Радев ме спечели с песните, които беше избрал. Аз много обичам музиката от 60-те. Песента не е само мелодията, текстът също е много важен.

В представлението вие изпълнявате песента на Леа Иванова „Тръгвам си без шум“. По какъв начин се свързвахте с нея?

Аз обожавам тази песен. Преди няколко години с колеги от шуменския театър правехме едно представление и след работа много обичахме да се събираме. Тогава един колега я изпя и ме докосна, припознах се в нея. Има неща, които ги припознаваш като свои, без да разбираш защо. Мен много ме вълнува тишината и рефренът „тръгвам си без шум“. Аз едва ли не поставих условие на Стоян, че ще участвам в представлението, ако изпея тази песен. А и Леа Иванова за мен е изключителен артист.

Има ли нещо недоизказано в представлението, което бихте добавили?

Аз съм почитател на минимализма и не обичам да се „разпищолвам“. Предпочитам като кажеш нещо, то да тежи на място. Имено затова казвам „театър, любов моя“, а по-красиво обяснение в любов не съм срещала в живота си, освен думите на Чехов: „ако някога ти потрябва животът ми, ела и го вземи“.