Анита Ангелова, студент по театрознание и театрален мениджмънт в НАТФИЗ, споделя впечатления от моноспектакъла на Валери Йорданов „Караконджул“ с режисьор Стоян Радев, Народен театър „Иван Вазов“.

Караконджулите вътре в нас

Моноспектакълът „Караконджул“ е като прощално писмо на Рамадан Дервишов, в което той разказва за живота си. Неговата история е пропита с греховете и нещастията му. Спектакълът е една равносметка на постъпките на Рамадан, които са го превърнали в караконджул.

В драматургичната основа много умело се прелитат разказите на Валери Йорданов с творбата „Дервишово семе“ на Николай Хайтов. Тя получава естествено продължение, в което героят сякаш се поглежда отстрани. Анализира постъпките си и се самоиронизира. Саморионията придава комичната нотка на представлението.  Имаше моменти, в които публиката се смееше. Аз не усещах нищо смешно. Пред мен стоеше образът на човек, който наистина страда. По някакъв начин се е обърнал сам срещу себе си и се бори срещу мъките си.

Мечката, на която Рамадан посвещава своята последна изповед, според мен е самият той. Затворен в колиба някъде в гората, неспособен да се върне в реалността при хората, защото е изгонен от човешкия свят. Неговите уж добронамерени постъпки са го превърнали в отшелник, в самотно животно, скитащо в гората. Дозата спасение от тази пустота са глътките ракия, разговорите с въображаеми хора, криещи се в развалено радио.

Сякаш звуците, които издаваше мечката, изобразяваха вътрешния гняв, който изпитва героят. Онова необуздано чувство, което се крие във всеки човек, когато осъзнае, че постъпките му го водят единствено и само до нещастие. Когато Рамадан убива мечката, тогава сякаш някаква част от нея е влязла в него и всяка вечер излиза наяве. Именно заради това мисля, че мечката, която се крие някъде зад дървените врати, е точно тази, която в онази нощ се е преродила в него. Пред, която той има грях и която го е превърнала в караконджул.

Валери Йорданов успява да ни вкара в една наистина страховита среда. През цялото време имах усещането, че някъде под дъждовните капки, се крие нещо. Сякаш то стои пред вратата и чака да влезе вътре при него. Един свят на духове и бродещи в тъмното караконджули, които търсят своя път. Търсят да намерят покой.