В поредицата „30 години фестивал“ ви представяме историята на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ през опита, перспективата и преживяванията на неговия екип и близки сътрудници през годините.
НА ФЕСТИВАЛА СЕ ЗАПОЗНАВАМЕ ОТБЛИЗО С ВОДЕЩИ МЕЖДУНАРОДНИ ТЕАТРАЛНИ РЕЖИСЬОРИ И ТЕОРЕТИЦИ
Камелия Николова, консултант международна програма, конференции и дискусии
Международният театрален фестивал „Варненско лято“ е най-значимото театрално събитие в България. Всъщност това е най-амбициозният театрален форум, който представя, от една страна, най-доброто и най-значимото от българския театър, новите тенденции, които се появяват, новите имена, новите форми на нашата сцена. От друга страна, той се стреми да представи някои от най-интересните и най-успешните заглавия от международния и особено от европейския театрален афиш. Фестивалът е създаден през 1992 година и е важно да кажем, че той е създаден след политическата промяна в Централна и Източна Европа в края на 1989 г. и конкретно в България. Неговото създаване е част от едно цялостно движение в тази част на континента – създаване на международни театрални фестивали, които да се превърнат в пространства за среща на националните театрални култури с театъра на Западна Европа и света, и да ги отвори към международния театрален пейзаж. Тази поредица започва с фестивала „Контакт“ в Торун, Полша, след което са създадени фестивалите в Нитра, Загреб, Варна. Това фестивално семейство е голямо и Международният театрален фестивал „Варненско лято“ е важна част от него.
Моите лични преживявания и ангажименти, свързани с фестивала, започват от изданието му през 1997 г., когато той, с избирането на новото му ръководство (през 1995 г.) в лицето на Николай Йорданов и Цветана Манева, се превърна в международен форум. Те съвпаднаха и с първите години на моята професионална работа като изследовател на българския и европейския театър в Института за изследване на изкуствата към БАН и като млад преподавател по история на европейския театър в НАТФИЗ, както и като театрален критик. В развитието на фестивала имаше период, през който се избираше специален селекционер, който подбира българската селекция и участва в избора на международната програма. Така че всъщност бях избрана за първия селекционер на фестивала вече като международен форум. Беше голямо предизвикателство и изключително полезен опит. По същото време започнах и до днес работя по различни дейности, инициативи и проекти, сред които основно участвам в организирането и провеждането на теоретичните модули – международни и национални теоретични конференции, кръгли маси и дискусии, обсъждания и дебати с гостуващите чужди и български трупи, както и като консултант за международната селекция. Работата ми за фестивала през изтеклите години е не само полезна и зареждаща част от професионалните ми занимания, а, преди всичко, важно пространство както за приложение на натрупаните знания и компетентности, така и много силен катализатор за тяхното разширяване и за нови предизвикателства.
Ярките ми спомени от фестивала са много и наистина ми е трудно да избера някой от тях. Все пак най-силните ми преживявания са свързани с гостуването и запознаване отблизо, в работна атмосфера, с редица от емблематичните днес европейски и световни театрални режисьори, трупи и продукции, които с екипа на фестивала сме се опитвали да следим в международния афиш, да гледаме, да преценим кое ще бъде най-подходящо за програмата на Варненския фестивал. Особено важно преживяване за мен е, че чрез неговите селекции българската публика се срещна с режисьори и трупи като Питър Брук, Еуженио Барба, Центъра на Йежи Гротовски и Томас Ричардс, Йохан Симонс, Силвиу Пуркарете, Енрике Диас, Арпад Шилинг, Ромео Кастелучи, Алвис Херманис, Оскарас Коршуновас, Деклан Донелан, Раду Африм, Стивън Бъркоф, „Форсд Ентъртейнмънт“, Иво ван Хове, Йерней Лоренци. Формирах интереса си към съвременния танц, към пърформанса и другите съвременни театрални форми.
Особено силен е споменът ми около появата и налагането на Йерней Лоренци като един от предпочитаните европейски режисьори за българската публика. За първи път гледах негов спектакъл на фестивал в Нитра – „Буря“ по Островски, и останах поразена от енергията и изобретателността му. Предложих на „Варненско лято“ да го покани и той направи голямо впечатление. След това дойде отново с едно изключително интересно представление – „Бесният локомотив“. Гостува и знаменитият му спектакъл „Илиада“, което освен във Варна, беше и в програмата на платформата „Световен театър в София“. „Илиада“ беше наистина ярко събитие. Аз току-що го бях гледала на фестивала в Торун, където то предизвика абсолютна еуфория, и само след няколко дни го гледах и във Варна, където представлението се прие много силно. Мисля, че тогава поне четири пъти гледах този спектакъл в рамките на няколко месеца на различни фестивали. Това беше невероятно преживяване да видиш как различна публика, с различна култура, в различни градове и страни възприемаше този спектакъл по сходен еуфоричен начин. Той отключваше в нея някакви базисни, атавистични усещания и прозрения. Това беше действително голямо преживяване.
Незабравими са и предварителната подготовка, дебатите и напрежението около организирането на големи теоретични форуми като „Театралната практика в края на 90-те“ (1999), „Театърът в райони / ситуации на конфликти“ съвместно със Световната асоциация на театралните критици, конференцията за ръководителя на Центъра на Гротовски Томас Ричардс, „Картината на съвременния театър: между отворени и затворени общности“ с участието на водещи театрални експерти като Патрис Павис и Савас Пацалидис, конференциите за 30-годишнината на ТР „Сфумато“ и за ролята на европейските фестивали и много други.
И, разбира се, най-голямото преживяване и предизвикателство на фестивала е винаги следващото му издание.
По материала работи Анита Ангелова