На 9 и 10 юни като част от българската селекция в зала „Европа“ на Фестивалния и конгресен център във Варна се представя продукцията на Народния театър „Караконджул“ по разказа „Дервишово семе“ от Николай Хайтов. Анита Ангелова разговаря с режисьора Стоян Радев и с актьора Валери Йорданов за работата им по спектакъла.

СТОЯН РАДЕВ: „КАРАКОНДЖУЛ“ Е ТЕРИТОРИЯ, КОЯТО СЪЩЕСТВУВА, И ДА ПОПАДНЕШ ТАМ Е ЧАСТ ОТ БОГАТСТВОТО НА ЖИВОТА

По какъв начин „Караконджул“ се вписва в сценичната ви работа?

Опитвам се да бягам от стилистични и тематични стереотипи, не обичам режисьорския почерк, предпочитам разтварянето в житейското многообразие на историите със свой аромат и език. „Караконджул“ е територия, на която не бях стъпвал, а тя съществува и да попаднеш там е част от богатството на живота.

С актьора Валери Йорданов сте работили по спектакли като „Солунските съзаклятници“, „Ничия Земя“, „Опит за летене“. Кое е новото, което открихте в него с „Караконджул“?

Открих съкровеното вълнение на Валери точно от такива разкази – те са му, както се казва, „много на сърце“. А за мен е от решаващо значение актьорът да иска да преживее и да сподели с публиката нещо лично и дълбоко. Да бъдеш част от доверието, което един такъв процес непременно изисква, е въпрос на творческа и човешка чест.

Режисирали сте няколко други моноспектакли като „Приятно ми е, Ива“, „Ива е онлайн“, „Плач на ангел“, които са по съвременна драматургия. С какво „Караконджул“ е различен от тях и по какъв начин разказът на Николай Хайтов седи до тези съвременни пиеси?

Както споменах, съвсем умишлено търся различни сюжети. В „Караконджул“, чиято основа е „Дервишово семе“ на Хайтов, един обречен на външни и вътрешни ограничения герой се мъчи да спечели обратно живота си, той отново да стане негов, което значи да се обвърже свободно с любовта, която му е отказана. Парадоксално или не, завръщането е свързано със смирение пред невъзможността, а в нашата разработка на темата – и с приключване на земния път. Само извън него заклещеният в оковите на традиционните битови „тертипи“ може да получи себе си и да сбъдне любовната си мечта. В конкретните детайли и разгръщане историята няма общо със спектаклите на Ива или с този по текста на Стефан Цанев и добре, че е така. От друга страна, изследването на човешката съдба събира всички истории в едно общо безкрайно пътешествие. Ние се включваме в него през отредените ни дни.

 

ВАЛЕРИ ЙОРДАНОВ: „КАРАКОНДЖУЛ“ – ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО ДА НАМЕРИШ СОБСТВЕНИЯ СИ ПЪТ

За пореден път участвате в представление под режисурата на Стоян Радев. Творческата връзка, която имате, спомогна ли за изграждането на спектакъла и по какъв начин подходихте заедно към него?

За мен е голямо удоволствие и привилегия да мога да работя със Стоян Радев и с творци като него, които се занимават с човека и неговата лична драма с всичките несполуки и неуспехи. Подобен тип теми много ме интересуват както в киното, така и в театъра. Със Стоян имаме доста опит заедно и най-интересното тук е, че направихме това представление за 10 дни. Към разказа на Николай Хайтов „Дервишово семе“ прибавихме парчета от мои разкази, както и разкази на Стоян, които той драматизира в движение. Реално репетиционният ни период продължи 10 дни. Представлението се случи и оживя толкова бързо, че не можахме да повярваме. То продължава да се развива и съм убеден, че сега е много по-различно от първите няколко изигравания след премиерата. Това се дължи на свободата, която Стоян ми даде. Мога да плувам в различните посоки според усещането ми на момента към тези текстове. Приятели, които са го гледали няколко пъти, откриват нови пасажи и ми казват, че всеки път им се струва различно. Стоян Радев е от хората, които деликатно подхващат болезнена или изострена тема, като я разказват през своя поглед без да махат с пръст, тоест без да казват кое е правилно или неправилно. Вкарват своя музика в представлението и за това се радвам, че имах шанса да работя с режисьор като него.

Това е първият ви моноспектакъл. Пред какви предизвикателства ви изправи той?

Най-важното е човек да намери собствените си мотиви, да реши кои моменти са най-важни и болезнени за него в дадения текст. След това да ги отрие вътре в себе си. Тогава може да импровизира колкото си иска и да прави каквото си поиска според състоянието в дадения момент, разбира се, без да се сваля нивото на поставения спектакъл. Аз много харесвам подобен тип неща.

„Караконджул“ пресъздава ситуация на човек, който разговаря с животно, което е отгледал и към което има грях, както и с животното „вътре“ в него. Кое е животното, което се крие „вътре“ и каква е борбата с него?

Всеки човек изпада в моменти на гняв, ярост, ненавист особено когато е бил обиден, ограбен, накърнен, излъган. Но най-важното е да се стигне до момента на прошката не само към останалите, но и към себе си. Все пак няма безгрешни хора и всеки  притежава животното, звяра на характера си, който са му дали родителите и самият той е изградил с годините чрез четене, гледане, слушане, а също и като си вади погрешни или правилни заключения за нещата. Най-интересното предизвикателство за всеки от нас е, че трябва да намери своя път, като един караконджул.

Тази година отбелязваме трийстата годишнина на МТФ „Варненско лято“. С какво свързвате този фестивал и имате ли ярък спомен от някое от изданията му, който бихте искали да споделите?

Както кинофестивалът „Златна роза“, така и театралният фестивал „Варненско лято“ ме връщат към любовта ми към Варна и хората там. През различните години съм участвал с отделни представления и филми и съм срещал хора, с които сме се засичали или сме работили заедно, а след това съм си мислил за тях и съм искал отново да ги видя. Като че ли Варна привлича всички тези хора, срещаме се там и винаги ни е било много топло и приятно. Сега някои от тях вече ги няма. Като цяло свързвам фестивала със срещата с хора, които също търсят творческия си път, като един караконджул.