Стайко Мурджев: „Амадеус“ е адска красива машина

На 9 юни фестивалната програма продължава със спектакъла „Амадеус“ на режисьора Стайко Мурджев по пиесата на Питър Шафър, създаден на сцената на Варненския драматичен театър. С режисьора разговаря Десислава Василева.

За втори път се насочвате към Питър Шафър – първо поставихте неговия „Еквус“. Какво виждате в творчеството на този автор, което ви провокира да се обърнете отново към него?

Когато за първи път прочетох „Еквус“, бях потресен. Чувствах се сякаш пред очите ми се е разкри цял един свят, заветно стар, но нов за мен,  призовавайки ме да го покоря, опитомя и направя свой завинаги. За да посегна към даден текст, той трябва да съдържа в себе си някаква много лична за мен тема. Никога не съм си позволявал да „нагазвам“ в дадена реалност като „турист“. Има текстове за театър, които съдържат спомените ти от миналото, други отключват личното ти несъзнавано, трети сякаш пророкуват бъдещето ти, разгадавайки най-дълбоките ти тайни в настоящето – именно такъв текст беше за мен „Еквус“. Изключителната сила в пиесите на Шафър е прецизната дисекция на човешката психика, извършена с хладния нож на непоклатимата истина. Документална и духовна истина, от чийто зародиш покълват и се разрастват основите на огромни и сложни светове, приличащи на обективна реалност, но всъщност представят интензивна, динамична, компресирана психологическа игра, използвайки атрибутите на чистия театър, за да ги трансформира в жестове на живеенето. След „Еквус“ жадувах да се завърна в света на Шафър (чувство, което съм изпитвал преди това единствено със Шекспир). Започнах интензивно да опознавам „Амадеус“ и да търся подходящото място, актьори и време за него, докато в един момент не дойде покана от Варненския театър. Без да се замисля, предложих на управата му този текст, защото мигновено разбрах, че търсенето и чакането свършиха и е време за действие.

Какви бяха естетическите цели, които си поставихте в тази постановка?

Този текст е амалгама от реални и измислени исторически събития и личности. Тук всичко е двойнствено – нищо не е такова, каквото изглежда, всяко нещо може да се промени за секунда, всеки може да се изметне и преобърне в своята противоположност. Многопластовост, фрагментарност, изменчивост. За мен беше изключително важно тази вътрешна и външна свръхдинамика на сценичното живеене да бъде изградена така, че едновременно да се запази, за да държи зрителя в треската си, но и да не губи здравите логически взаимовръзки и хладен разум на разказа. Тази задача е постижима единствено чрез опитомяването, дресирането и отглеждането на актьорската природа. В този процес аз се срещнах и свързах с изключителни актьори, които като в жертвоприношение доброволно се поддадоха на тази неистова формула на работа и изграждане на спектакъла. Рядко се среща такава трупа. Мисля, че никоя друга не би могла да създаде този спектакъл  по начина, по който той съществува в момента – адска красива машина, безмилостно градяща неистовия свят на Шафър.

“Амадеус” Снимка: Иван Дончев

В „Амадеус“ за пореден път работите съвместно със сценографа Петя Боюкова и композитора Петър Дундаков. Заформя ли се артистично трио и с какво то допринася за работата и процеса?

С композитора Петър Дундаков работим заедно вече от около 11 години. Спокойно мога да кажа, че той е моят най-близък и незаменим съмишленик и партньор в правенето на театър. Това смея да мисля и за хореографа Станислав Генадиев. Съмишленичеството и общият път в изкуството са нещо изключително красиво и важно, особено в театъра. Истински вярвам в колективния разум, общия мисловен и енергиен поток, който е много по-продуктивен и органичен на това изкуство, отколкото единичният егоцентричен  разум-его, който да създава и управлява всичко. Разбира се, върховенството на режисьора е важно, най-малкото като гаранция за физическото оцеляване на спектакъла. Но трябва са се помни, че всяка една артистична фигура, замесена в репетиционния процес, е там първо с творческото си начало на създател, а после и с това на изпълнител.

“Амадеус” Снимка: Иван Дончев

Тази година отбелязваме трийстата годишнина а МТФ „Варненско лято“. С какво свързвате този фестивал и имате ли ярък спомен от някое от изданията му, който бихте искали да споделите?

Този фестивал е една моя ежегодна мечта. Всеки път с истинско вълнение очаквам селекцията му. „Варненско лято“ е от много малкото, но необорими доказателства, че и нашият театър може да бъде космополитен, мащабен, световно бляскав. Респектираща е  волята и силата на създателите му! Един от най-светлите ми спомени е годината, в която в рамките на фестивала се изигра дипломният ми спектакъл – „Пухеният“ от Мартин Макдона. Чувствах се толкова горд и в същото време притеснен. Обичам този фестивал много, защото всяка година сформира общност от творци с безкомпромисни  качества, откриващи и създаващи нови формули и рецепти за  театър.

Leave a Reply

Your email address will not be published.