В поредицата „30 години фестивал“ ви представяме историята на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ през опита, перспективата и преживяванията на неговия екип и близки сътрудници през годините.
ФЕСТИВАЛЪТ ОСМИСЛЯ МОЯТА ПРОФЕСИЯ
Николай Йорданов, директор на фондация „VIA FEST” и на Международния театрален фестивал „Варненско лято“
Моите ангажименти към фестивала „Варненско лято“ възникнаха доста отдавна – през юли 1995 г., преди 27 години, когато с Цветана Манева ни избраха да поемем оперативното и артистичното ръководство на фестивала. Отначало гледах на това като на някакъв опит за две-три години максимум. После се превърна в ангажимент, който ставаше все по-осмислен и по-осмислен, за да стигнем до последните години, когато практически фестивалът е скачен с множество други проекти. Да не говорим, че успоредно с фестивала във Варна, провеждаме и платформата „Световен театър в София“, която, колкото и да е автономна, има връзки с „Варненско лято“. Това се превърна в един целогодишен мой ангажимент, който трябва да съвместявам с другите. Той започна да осмисля изцяло това, което наричаме „професия“. Това е много важен етап от преструктуриране на ангажиментите ми по важност. Фестивалът заема едно от първите места сред тях до степен, в която 2-3 месеца преди и един месец след неговото провеждане е период, в който не мога да поемам други ангажименти.
Незабравимите моменти не са един или два. Може би най-вълнуващи са били онези моменти, когато по ред логистични причини чакаме артисти, които закъсняват заради превоза си. Чакаме дори след даденото време за начало на спектакъла, до 19:05 – 19:10 часа и цялата публика тръпне и не знае какво става. Ние обаче знаем и се усмихваме, но същевременно се тревожим. Другото предизвикателство винаги е било техническото. Всеки спектакъл, особено чужд, трябва да адаптира по съвършено различен начин своето осветление. В началото, когато започнахме да програмираме чужди продукции, говоря за края на 1990-те години, ние нямахме много опит. Да речем, идва американска трупа и изведнъж се оказва, че техните електрически уреди са за 110 волта, а нашите са за 220. Адаптери има, лесно е да се разреши проблемът, но трябва да го знаеш предварително. Оказва се, че в неделя вечерта си изправен пред такъв проблем и трябва да намериш решение. Звъниш до местната телевизия, до други театри. Най-голямото изпитание беше през 2008 г., когато бяхме партньори на един голям европейски проект – Seas, който целеше да свърже Северно и Черно море като културни точки. Тук дойдоха няколко трупи, които бяха на световно ниво. За един от спектаклите бяхме наели едно помещение в ДНФ, което впоследствие се използва от театър „Българан“. Техническият директор на трупата, който беше идвал, не беше измерил правилно размерите на сцената. Оказа се, че трябва да викаме технически екипи, за да решим проблема. Всички се отказаха и казаха, че трябва да отменим представлението. Ние решихме да го направим и извикахме технически екипи от гостуващите театри Театър „Българска армия”, Младежкия театър, Варненския театър, Кукления театър, дори и една малка работна група от театъра в Шумен, която се оказа най-адекватна, защото остана цяла нощ. В крайна сметка имахме представление, което вечерта се случи. Става въпрос за „Хотел Проформа“, една датска трупа, известна с това, че прави изключително визуални и високотехнологични спектакли. Те съчетават живо представление с кадри, които се прожектират, и живи включвания от улиците на различни точки в града, по пътя на сателитното предаване на сигнала. Успяхме да решим проблемите и бяхме много щастливи.
Има редица случаи, които мога да разказвам. Предизвикателство беше през 1996 г., когато в България имаше зверска инфлация и тя промени всички предварителни изчисления. Но художествените предизвикателства са на първо място. Те не са в порядъка на решаването на проблемите в последния момент и някакво себеотрицание и самообладание, което човек трябва да запази. Тук става въпрос за това да съвместиш нагласите на публиката с това, което е станало популярно по европейските и световните сцени. С това да уловиш онази степен на иновативност, която варненската публика, а и всяка друга местна публика, може да понесе, за да придвижи тя своето развитие напред с някаква поносима крачка. Не можеш да покажеш нещо супер радикално, което ще предизвика по-скоро неразбиране и следващият път няма да имаш публика в салона. Постепенно изградихме публика за съвременен танц, за хибридни форми между театър-танц, театър-кино, театър-музика, танц-музика.
Материала подготви Десислава Василева